– Чакай. Как се казва приятелката ти? Трябва да отида да поговоря и с нея.
Едва се сдържах да не се разсмея. Ега си детектива! Да стои в апартамента на човека, когото търси, и нищо да не подозира. Само поклатих глава, сякаш не знаех отговора. Диас ме изгледа строго. Вече никой нямаше нужда да се преструва.
– Е, това едва ли е тайна? – измърмори. – Не ме карай да я издирвам.
Казах ѝ да ми остави визитка и обещах да я предам на гаджето си.
Преди детективката да стигне до фоайето на сградата, вече говорех с татко по вътрешния му телефон. Беше гласувал веднага след отварянето на избирателните секции и бе отишъл на работа като в нормален работен ден, макар че и за двама ни вече нямаше нормални дни.
Прозвуча страшно радостен, когато чу гласа ми. Винаги се радва, когато му се обаждам. За няколко секунди не можах да кажа нищо. Всъщност до този момент не бях решил какво ще му кажа.
– Татко. Татко, страх ме е, че може да имаш проблеми.
24.
Томи, 22 юни 2009 г.
Томи Молто винаги бе изпитвал смесени чувства към Санди Стърн. Безспорно Санди беше способен адвокат. Ако си обущар и обичаш занаята си, несъмнено ще се възхищаваш от майстор, който прави обувки, здрави като стомана и удобни като кадифе. Санди беше маестро в съдебната зала. Аржентинец по произход, той бе дошъл през четирийсетте по време на размириците около Перон и сега, шейсет години по-късно, все още се държеше като южноамерикански аристократ, с леко загатване за акцент, което обогатяваше речта му като скъпа подправка – олио от трюфели или морска сол – и маниери на администратор в луксозен хотел. Напоследък се беше усъвършенствал още повече и „случайните“ му подмятания ен еспаньол винаги предразполагаха поне двама-трима от съдебните заседатели.
Трябваше обаче да го гледаш, за да разбереш за какво става дума. Защото изглеждаше толкова елегантен, толкова чист, че можеше да си позволи безнаказано доста повече неща от другите адвокати. Томи знаеше, че всички помии, които се бяха излели върху него при първия процес срещу Ръсти Сабич, намеците, че е манипулирал доказателства, са били идея на Санди, който през следващите години се държеше с него, сякаш нищо не се е случило – като че ли не той хвърли върху живота му петното, неизличено до днес.
Сега Санди се бореше с рака. Изглеждаше, че нещата не вървят добре за него. Беше загубил косата си и поне трийсетина килограма, а медикаментите буквално бяха изгорили лицето му. Само преди няколко минути, преди заседанието да се възобнови, Томи попита Санди как се чувства.
– Стабилно – отвърна адвокатът. – Държа се. След няколко седмици ще се знае повече. След последната терапия има някои подобрения. Ако не броим това, че приличам на петниста хиена – добави, като посочи лицето си.
– Ще се моля за теб – увери го Томи. Никога не казваше това, без да е искрен.
Не така обаче постъпваше Санди Стърн. Молиш се за душата му, а той ти забива нож в гърба. Подсъдимият никога не даваше показания пръв. Той винаги сядаше на свидетелското място накрая. Той бе най-голямата звезда на процеса и се появяваше в последната минута, за да могат показанията му да се нагодят според представените доказателства така, че да направи възможно най-добро впечатление на съдебните заседатели. Не че този ход много изненада Томи. Беше се досетил какво замисля Ръсти още щом чу предварителното решение на съдия И, което им беше съобщено при затворени врати, тайно от ушите на медиите: нищо от първото дело – нито новите резултати от ДНК теста на пробите от убийството на Каролин Полхимъс, нито нещо друго, свързано с процеса – да не се споменава в съдебната зала. Главният прокурор и Бранд прекараха две безсънни нощи в планиране на кръстосания разпит на Ръсти. Това напомняше за първите стъпки на Томи в прокуратурата преди трийсет години, когато водеше дела за разпространение на наркотици – толкова много, че не можеше да се подготви добре за никое от тях и панталоните му буквално залепваха за стола в съда. В редките случаи, когато някой подсъдим се съгласеше да свидетелства, първият въпрос, който му задаваха, беше да напомни на съда името си.
Застанал пред масата на защитата, докато се преструваше, че преглежда записките си, сякаш в тях имаше нещо смислено, Томи отново изпита хладнокръвието, което го съпътстваше през цялото това разследване. Никой не би определил главния прокурор като спокоен в съдебната зала, нито в това, нито в друго дело, но нощем, когато мислите за изминалия ден обикновено го изпълваха с всякакви тревоги, той успяваше да се отърси от тях и да спи непробудно до Доминга, вместо да става по няколко пъти, както имаше навик. Възможните последствия на този процес върху бъдещето и семейството му, върху бъдещото отношение на всички към него, бяха толкова важни, че той бе готов да ги приеме като Божията воля. По принцип Томи не вярваше, че Бог хаби времето си да се занимава с такива незначителни създания като него. Но защо иначе Ръсти отново излизаше на сцената, противно на всички вероятности, освен ако изходът от първия процес не нарушаваше по някакъв начин правилата на божествената справедливост?