Томи беше ентусиазиран и защото доказателствата на обвинението се оказаха по-добри, отколкото бе очаквал. От трийсетгодишната си практика той знаеше, че на този етап от делото човек зависи от собственото си представяне. Въпреки всички съмнения трябва да повярваш в успеха си, ако искаш да убедиш съдебните заседатели. А притеснения, разбира се, имаше. Още не знаеше какво е замислил Стърн, но имайки предвид богатия опит на адвоката, можеше да се очаква всичко.
Встъпителната пледоария на Санди преди две седмици беше скучна мантра с основен мотив „разумно съмнение“, в която адвокатът повтори думите „липса на доказателства“ не по-малко от осемнайсет пъти:
– Обвинението няма да представи самопризнания или пряк свидетел. Доказателствата ще се състоят изцяло от догадките на различни експерти. Ще чуете вещите лица на обвинението, а след това също толкова, ако не и по-квалифицирани специалисти от страна на защитата, които ще ви изтъкнат възможните грешки на своите колеги. Но дори експертите на обвинението, дами и господа, няма да могат да твърдят със сигурност, че госпожа Сабич е била убита, камо ли да докажат от кого.
Стърн изведнъж спря и се намръщи, сякаш едва сега осъзнаваше колко абсурдно е да обвиниш някого в убийство въз основа на такива слаби улики. Хвана се за парапета пред съдебните заседатели – заставайки по-близо до тях, отколкото някой съдия в окръга би позволил. Въпреки лятната жега Стърн носеше сако и жилетка, които висяха на него измачкани като – съвсем уместно сравнение – болничен халат. Нямаше нещо, което да е сполетяло Санди Стърн и да не го е използвал за своя изгода в съдебната зала. Самото му мислене бе насочено в тази посока, идваше му отвътре, точно както някои хората не могат да спрат да мислят за пари или за секс. Въпреки отвратителния си външен вид, като герой във филм за зомбита, той беше измислил как да го обърне в полза на клиента си – самото му присъствие създаваше впечатление, че е излязъл едва ли не от гроба, за да предотврати една жестока несправедливост. „Освободете Ръсти – сякаш искаше да каже, – за да си отида спокоен от този свят.“
Нямаше как да се разбере дали съдебните заседатели ще се хванат на тази въдица, но ако внимателно следяха всички доказателства на прокуратурата, трябваше да признаят, че обвинението има основания. След известно колебание Томи и Бранд призоваха сина на Ръсти, Нат, за първи свидетел. Това беше рисковано, особено след като съдия И бе разрешил, когато слезе от свидетелското място, Нат да остане в залата за подкрепа на баща си, въпреки, че след това щеше да свидетелства и за защитата. Все пак винаги беше сладко да извадиш доказателствата си от противниковата страна, а Нат изглеждаше честен младеж. Докато седеше в съдебната зала, по лицето му често се четеше съмнение. От свидетелското място Сабич младши каза каквото се очакваше от него – как баща му не искал да се обади в полицията след смъртта на Барбара и как предишната вечер Ръсти пекъл пържоли и ѝ наливал вино, което беше достатъчно добра възможност да ѝ сипе смъртоносна доза фенелзин.
След това обвинението призова Нени Страк. Тя се представи по-добре, отколкото преди това в кабинета на Томи, но на кръстосания разпит се отказа от почти всичките си твърдения. Въпреки това трябваше да използват нея. Ако призовяха друг токсиколог, тя щеше да стане свидетел на защитата, да обърка показанията на колегата си и да каже, че е споделила съмненията си пред прокурора. Бранд спаси положението с патолога, който заяви, че според него Барбара е умряла от отравяне с фенелзин. Доктор Ръсел имаше много да изтърпи и Марта Стърн не му спести нищо при кръстосания разпит. Тя изтъкна, че първоначално Ръсел е обявил естествена причина за смъртта и предвид посмъртното натрупване на медикаментите тази възможност все още не може да се изключи.
Обвинението постепенно успя да се измъкне от тази клопка. Личният фармаколог на Барбара застана на свидетелското място, за да заяви, че многократно я е предупреждавал за опасностите от фенелзина и храните, които трябва да избягва, когато приема това лекарство. Харнасън изглеждаше все така противен и чудат, но си беше научил ролята. В замяна на показанията си щеше да получи намаляване на присъдата от сто на петдесет години, но въпреки това той единствен в залата като че ли не си даваше сметка, че ще умре в затвора. Той бе първият свидетел на обвинението, разпитан лично от Стърн, а не от Марта, но изпълнението беше посредствено. Санди не обърна особено внимание на фактите, които Бранд вече бе признал по време на прекия разпит на свидетеля – че Харнасън е изпечен мошеник, че е нарушил гаранцията си и е избягал и че месеци наред бавно е тровил любовника си. Вместо това Стърн се съсредоточи срещу първото дело срещу Харнасън трийсет години по-рано, като го насърчаваше да роптае колко несправедливо са го изпратили в затвора и как с решението си Ръсти е съсипал живота му. Адвокатът обаче не постави под съмнение твърденията му, че Ръсти му е издал решението на апелативния съд и го е питал как се чувства човек, когато отрови някого.