– Не можеш да се отказваш от разследване всеки път, когато някой се появи с второ провинение. Искаш ли да прегледам архивите и да ти покажа колко дела си водил срещу обвиняеми, които вече са попадали в системата?
– Някой от тях да се е кандидатирал за върховен съдия? Ръсти е голяма акула, Джими.
– Само казвам.
– Да видим резултатите от аутопсията. Но дотогава няма да правим нищо. Не искам любопитни ченгета да душат около задника на Ръсти. И не желая тази служба да се замесва по никакъв начин. Без заповеди за обиск и други подобни, освен ако не излезе нещо съществено. Което няма да стане. Можем да си мислим всичко за Ръсти Сабич. Но той е много умен човек. Кажи на ченгетата в Ниъринг да си играят другаде, докато получим доклада на съдебния лекар. Това е.
На Бранд този отговор не му хареса, личеше си. Но като бивш морски пехотинец беше научен да се подчинява. Тръгна си с неизказаната ругатня, която винаги се загатваше в думите му, когато изречеше:
– Както решиш, шефе.
Когато остана сам, Томи се замисли за Барбара Сабич. На млади години беше секси маце, със ситни тъмни къдрици, тяло трепач и надменно изражение, сякаш никой мъж не можеше да я има. През последните две десетилетия Томи почти не я беше виждал. Тя нямаше отговорностите на съпруга си и вероятно умишлено отбягваше Молто. По време на процеса срещу мъжа ѝ преди толкова години всеки ден идваше в съдебната зала и изгаряше Томи със свиреп поглед всеки път, когато той я погледнеше. „Защо си толкова сигурна?“ – искаше му се да я попита. Сега бе отнесла отговора в гроба. Както от времето, когато беше хорист в черквата, Томи отправи молитва за мъртвите: „Приеми, всемогъщи Боже, душата на Барбара Сабич във вечната ти прегръдка.“ Тя беше еврейка, спомни си Молто, и сигурно не ѝ пукаше за молитвите му, пък и още преди обвиненията срещу Ръсти не се интересуваше от Томи. Отново започна да го изпълва обидата, която цял живот бе чувствал, когато се сблъскаше с това презрение, и той се опита да потисне чувствата си – още един навик. Въпреки това се молеше за нея. Точно тези черти на характера му Доминга бе доловила и те я спечелиха. Тя познаваше добротата на Томи повече от всяко друго човешко същество освен майка му, която бе починала преди пет години.
Представяйки си младата си жена, леко закръглена, но на подходящите места, Томи изпита копнеж. Започна да се възбужда. Не беше грях, помисли си, да желаеш собствената си жена. Навярно някога Ръсти също бе желал Барбара по този начин. Но вече я нямаше. „Приеми я, Господи“ – помисли си. После отново се огледа и за пореден път се запита дали наистина толкова се е променил.
3.
Ръсти, 19 март 2007 г.
Щатският апелативен съд за Трети апелативен район се помещава в седемдесетгодишния Централен съд, сграда с червени тухлени стени и бели колони, която през 80-те години бе преустроена със средства, отпуснати за борба с престъпността. Повечето пари бяха изхарчени за ремонт на съдебните зали за криминални дела на долните етажи, но сериозна сума отиде и за създаването на нов дом за апелативния съд на последния етаж. Милиони долари бяха инвестирани с надеждата, че този район, встрани от Сентър Сити и международното шосе, ще се съживи, но адвокатите отпътуват със скъпите си коли веднага след края на съдебните заседания и малко търговци са склонни да рискуват в квартал, където повечето дневни посетители са обвинени за престъпни деяния. Бетонният площад между сградата и Общината отсреща, безлично творение на обществената архитектура, се е наложил като място за протестни демонстрации.
На около двеста метра пред вратата на съда, отивайки на среща с Реймънд, за да разбера новините около изборната ми кампания, чувам някой да ме вика и се обръщам. Зад мен стои Джон Харнасън, със сламена шапка, изпод която червената му коса стърчи на кичури като на клоун. Давам си сметка, че ме е чакал да изляза.
– Е, господин съдия. Как се развива моят проблем?
– Господин Харнасън, двамата с вас не би трябвало да си говорим, особено докато вашето дело още се разглежда.
Съдията не може да говори с никоя от страните без присъствието на другата.
Харнасън докосва устните си с дългия нокът на един от дебелите си пръсти.
– Няма да говоря за това, господин съдия. Исках само да се присъединя към поздравленията за рождения ви ден и да ви благодаря лично за гаранцията. Мел ми каза, че се иска адски кураж, за да вземеш такова решение. Не че не е основателно. Но никой не получава поздравления, задето е пуснал осъден убиец от ареста. Разбира се, вие от личен опит знаете какво е да си там.