– Да.
– И сега искате да ни убедите, че след като сте били прокурор в продължение на… колко години?
– Петнайсет.
– След като петнайсет години сте били прокурор и още двайсет съдия, не ви е хрумнало, че този човек може да е искал да разбере предварително решението на съда, за да знае дали да избяга или не?
– Изглеждаше много разстроен, господин Молто. Каза ми, както и преди, в съдебната зала, че не издържа вече да чака.
– Искате да кажете, че ви е измамил?
– Господин Харнасън каза, че е решил да избяга, след като е узнал за решението. Не отричам, че не трябваше да му го казвам, господин Молто. И не отричам, че едно от нещата, които правят грешката ми още по-сериозна, е фактът, че беше под гаранция. Но пак повтарям, тогава не ми хрумна, че може да избяга.
– Защото си мислехте за нещо друго?
– Може би.
– За какво си мислехте, господин съдия? Как да отровите жена си?
Това е изкуството на съдебната зала. Молто знае, че баща ми вероятно се е притеснявал, че са го видели с любовницата му. Но не може да го каже. Затова трябва да се задоволи с едно кратко:
– Не.
– Може ли да се каже, че сте направили услуга на господин Харнасън?
– Не знам какво може да се каже.
– Ами той е поискал от вас нещо нередно и вие сте го направили. Нали?
– Да.
– В замяна, господин съдия… в замяна вие сте го попитали как се чувства човек, когато отрови някого?
Умението на кръстосания разпит е да не задаваш въпроси, чиито отговори не знаеш. Както многократно ми е обяснявал татко, това не е съвсем точно. По-точно правилото е да не задаваш въпроси, чиито отговори не знаеш – ако отговорът има значение. В този случай Молто сигурно си мисли, че ще спечели и в двата случая. Ако баща ми отрече, прокурорът може да убеди съда във верността на думите на Харнасън, като отново накара баща ми да потвърди другите му показания.
– Нищо не съм му искал „в замяна“, господин Молто.
– Така ли? Твърдите, че сте нарушили всички тези правила, за да дадете на господин Харнасън информация, която той отчаяно е искал… и сте направили това, без да очаквате той да ви даде нещо в замяна?
– Направих го, защото ми стана жал за господин Харнасън и се почувствах виновен за това, че по времето, когато двамата с вас бяхме младши прокурори, го изпратих в затвора за престъпление, което според сегашните ми разбирания не заслужава такова строго наказание.
Хванат неподготвен, Томи се втренчва в баща ми. Осъзнава – както и всички други в залата – че татко цели да напомни на съдебните заседатели не само за миналите си спречквания с Молто, а и че понякога прокурорите отиват твърде далеч.
– Чухте ли показанията на господин Харнасън?
– Вече потвърдих.
В този отговор, малко рязък, за първи път проличава, че татко не се владее съвсем. Стърн се обляга назад и се втренчва в него – предупреждение да внимава.
– Нима твърдите, че ни е излъгал, когато твърдеше, че след като му издадохте решението на съда, сте го попитали как се чувства човек, когато отрови някого?
– Не помня разговора толкова точно, колкото господин Харнасън, но си спомням, че този въпрос беше зададен.
– Зададен от вас?
– Да, попитах го, защото исках…
– Извинете ме, господин съдия. Не съм ви питал какво сте искали. В колко съдебни дела сте участвали и сте наблюдавали като прокурор или съдия?
Баща ми се усмихва тъжно при мисълта на толкова отминали години.
– Един Господ знае. Хиляди.
– След толкова хиляди дела, господин съдия, сигурно знаете, че следва да отговаряте само на въпросите, които ви задавам, а не на тези, които ви се иска да ви задам. Нали?
– Възразявам – обажда се Стърн.
– Отхвърля се – отговаря И.
Ако разпитваше обикновен свидетел, Томи не би трябвало да си позволява такива жлъчни забележки. Но със съдия всичко е позволено.
– Да, знам, господин Молто.
– Въпросът ми беше следният: Попитахте ли господин Харнасън как се чувства човек, когато отрови някого?
Баща ми отговаря:
– Да.
Отговорът предизвиква в залата тихо мърморене, което като дете винаги съм мислил, че е евтин ефект във филмите за съдебни дела, най-интересното нещо след записите на баща ми от съдебната зала. Точка за Томи Молто.
Междувременно Бранд дава знак на Томи да отиде при него. Прошепва му нещо и главният прокурор кимва.
– Да, господин Бранд току-що ми напомни нещо. За да изясним нещата, господин Харнасън не беше заловен по времето, когато жена ви почина, нали?
– Мисля, че не.
– Бил е в неизвестност от близо година.