Ерин просто беше оставила Блекджек да изразходва енергията си и се опитваше да се съсредоточи върху вятъра на лицето си, върху опияняващата миризма на конска пот, върху непосредствената връзка с животното. Обичаше да язди от малка. Ездата ѝ помагаше да мисли. Днес се запита за виденията си, мъчеше се да реши какво да прави с тях. Знаеше, че не са просто прояви на посттравматичен стрес. Означаваха нещо повече.
Пред нея слънцето почти докосваше стелещите се до хоризонта хълмове.
- Скоро трябва да се връщаме! - извика Нейт. - Слънцето ще залезе след половин час!
Тя долови безпокойство в гласа му. В Рим Нейт беше останал в мрака в продължение на дни, измъчван в сенките. Всяка нощ вероятно таеше някакъв ужас .за него.
Даде си сметка, че не бе трябвало да му позволява да идва с нея. Но следобеда, след като не успя да се свърже с кардинал Бернар по телефона, бе излязла от кабинета си да се освободи донякъде от тревогата си. Нейт я беше попитал къде отива и тя с цялата си глупост му разреши да ѝ прави компания.
Беше ѝ трудно да му отказва. След трагичните събития в Израел и Рим той продължаваше да се терзае дори повече от нея, макар рядко да говореше за това. Ерин се опитваше да го подкрепя, да му помага да носи натрапените му спомени. Това бе най-малкото, което можеше да направи.
Преди отношенията им бяха леки и безгрижни, стига тя да се преструваше, че не забелязва, че той си пада по нея. След като се беше влюбила в Джордан обаче Нейт започна да се държи дистанцирано и професионално. Но дали това беше заради наранени чувства, от гняв или поради нещо друго?
Уви, след тази вечер може би нямаше да има значение.
Въздъхна. Може би все пак беше добре, че Нейт беше дошъл да язди с нея. Моментът предлагаше идеална възможност да поговорят.
С леко подръпване на юздите тя накара Блекджек да забави ход. Нейт се изравни с нея на Гънсмоук. Ухили ѝ се, с което откъсна парченце от сърцето ѝ. Но той трябваше да знае. По-добре да му каже сега, преди коледната ваканция, за да му даде време да свикне.
Пое дълбоко дъх.
- Нейт, искам да поговорим за нещо.
Нейт побутна сламената си шапка назад и я изгледа косо. Конете им вървяха един до друг.
- За какво?
- Сутринта разговарях с декана. Предложих му други кандидати за преподаватели, към които би могъл да прояви интерес.
Нейт повдигна вежди.
- Нещо съм сбъркал ли? Не беше леко, след като се върнахме, но...
- Работата ти винаги е била отлична. Не става въпрос за теб.
- Оставам с чувството, че би могло да е, като се има предвид, че съм замесен и тъй нататък.
Ерин продължи да гледа между меките черни уши на коня.
- След случилото се в Израел... Не съм сигурна, че съм най-добрият избор за теб.
Той посегна към юздите на Блекджек и спря двата коня.
- Какво искате да кажете?
Ерин се обърна към него. Изглеждаше разтревожен и ядосан едновременно.
- Виж, Нейт. В университета не изгарят от щастие, че изгубих двама специализанти.
- Едва ли вината е ваша.
Тя продължи:
- Деканът смята, че може би ще е най-добре да си взема една година отпуска, за да си почина.
- В такъв случай ще изчакам. Няма проблем.
- Не разбираш. - Искаше ѝ се да плесне с юздите и да избяга от разговора, но остави тежката истина да я задържи на място. - Нейт, мисля, че това е първата стъпка на университета към освобождаването ми.
Ченето му увисна.
Тя заговори бързо, за да си каже всичко.
- Не е нужно дисертацията ти да е свързана с професор, който ще бъде изхвърлен. Нейт, ти си чудесен учен и съм сигурна, че можем да ти намерим добър научен ръководител. Някой, който може да ти отваря врати, които аз вече не мога да ти отворя.
- Но...
- Оценявам лоялността ти - каза тя. - Но тя е погрешна.
- Как ли пък не! - избухна той.
- Нейт, ако останеш, това няма да ми помогне. Каквото и да очаква кариерата ми, то ще се случи.
- Но аз ви избрах за научен ръководител, защото сте най-добра в областта си. - Гневът изтече от него и го остави отпуснат в седлото. — Най-добрата. И това не се е променило. Кой знае? Може нещата и да отшумят с времето.
В интерес на истината Ерин не вярваше, че ще стане, и дълбоко в себе си дори не беше сигурна, че го иска. В началото на кариерата ѝ академичният свят ѝ бе предложил убежище на здравия разум след суровото религиозно възпитание, но онова усещане вече го нямаше. Спомни си трудностите, с които се бе сблъскала през последния семестър. Не можеше да продължи да преподава лъжи.