И не можеше да не е напълно искрена с Нейт точно сега.
- Дори нещата да отшумят, междувременно ще си изгубил ценна възможност. Няма да позволя това да се случи.
Нейт изглеждаше готов да спори, да протестира. Може би доловила напрежението му, кобилата тръсна глава и запристъпва нервно.
- Не прави нещата по-трудни, отколкото са - завърши тя.
Нейт потърка горната си устна. Не можеше да я погледне. Накрая поклати глава, обърна Гънсмоук и препусна в галоп обратно към конюшнята, без да каже нито дума.
Блекджек изцвили след тях, но тя го задържа - Нейт имаше нужда да остане за известно време сам. Ерин му даде добра преднина, преди да позволи на Блекджек да потегли обратно.
Слънцето най-сетне се скри зад хълма, но все още бе достатъчно светло, за да не се опасява, че Блекджек ще стъпи в някоя къртичина. Ерин се размърда в седлото и усети талисмана на Ейми в джоба на панталона си. Беше забравила, че го е сложила там - все още не беше сигурна какво да прави с него. Мислеше да го върне на родителите на Ейми, но как щеше да им се отрази това? Парчето кехлибар винаги щеше да им напомня, че дъщеря им е избрала професия, която в крайна сметка я е убила и е източила кръвта ѝ в чуждоземни пясъци.
Не можеше да им го причини - но пък и не искаше да задържи талисмана, този тежък символ на ролята ѝ в смъртта на Ейми.
Насочи мислите си пак към Нейт. В Рим беше спасила живота му, а сега щеше да направи всичко възможно да спаси кариерата му, независимо колко щеше да го ядоса. Надяваше се, че той ще я разбере правилно. Така или иначе по-късно щеше да му прати имейл със списък имена. Всички бяха стабилни археолози и препоръките ѝ щяха да си кажат думата.
Нейт щеше да се оправи.
И колкото по-далеч от нея, толкова по-добре.
Примирена и взела решение, тя потупа Блекджек по врата.
- А сега е време за малко овес и хубаво разчесване. Какво ще кажеш?
Ухото на Блекджек трепна и той внезапно се напрегна под нея.
Ерин инстинктивно стегна колене.
Блекджек изпръхтя, отскочи настрани и присви уши.
Нещо го беше подплашило.
Ерин бързо се огледа. Отдясно имаше горичка от вечнозелени дъбове, потънала в сенки. От клоните на дърветата висеше сребрист имел. Какво ли можеше да се крие там? Всичко.
Рязък пукот на клон откъм дърветата отекна в спокойната вечер.
Ерин извади пистолета, свали предпазителя и се взря в горичката. Беше твърде тъмно и не се виждаше нищо. С бумтящо в ушите ѝ сърце тя хвърли поглед към конюшнята в далечината.
Нейт сигурно вече беше там.
Блекджек внезапно се изправи на задните си крака, като едва не я хвърли от седлото, после препусна към конюшнята. Тя се наведе над врата му. Не се опита да го спре или да го накара да намали скоростта.
Усети вкуса на кръв — беше си прехапала езика.
Изведнъж миризма на вино изпълни ноздрите ѝ.
„Не, не, не...“
Бореше се с поредния пристъп, усещаше, че предстои друга атака. Паниката стегна пръстите ѝ около юздите. Ако изгубеше контрол, щеше да падне...
И тогава я връхлетя още по-лош ужас.
Басово ръмжене се разнесе в нощта. Гърлен звук, надигащ се не от нормално гърло, а от нещо страховито...
... и съвсем близо.
5.
19 декември, 02:02
Криптите под Ватикана
Рун рязко се надигна. Главата му се удари в гладкия камък. Ударът отвори рана на слепоочието му и го отхвърли обратно. Той падна с плясък в попарващото вино. Беше се събудил за пореден път в каменния саркофаг, с тяло, наполовина потопено във вино — вино, което бе благословено и осветено в Христова кръв.
Прокълнатата му плът гореше в тази святост, плуваше в море от червена болка. Част от него искаше да се бори срещу болката, но друга част знаеше, че си я е заслужил. Беше съгрешил преди векове и сега беше намерил истинско изкупление за греха си.
Но колко време беше минало?
Часове, дни, години?
Болката не отслабваше. Бе съгрешил много, така че и наказанието трябваше да е голямо. После можеше да си почине. Тялото му жадуваше за почивка — за край на болката, край на греха.
Въпреки това, докато съзнанието постепенно го напускаше, той се съпротивляваше, усещаше, че не бива да се предава. Имаше дълг.
„Но какъв?“
Насили се да задържи очите си отворени, да посрещне мрака, в който дори неговото нощно зрение беше безсилно. Агонията продължаваше да измъчва обезсиленото му тяло, но той я прогони с вяра.