Бяха се провалили.
- Хеликоптер - каза изведнъж Кристиан.
Арела погледна на север, накъдето поглеждаше често, сякаш беше очаквала подобно нещо, и каза:
- Значи всички най-сетне идват. Да видят дали онова, което някога е било повредено, може да бъде поправено.
- Ами ако не може? - попита Ерин.
Слънцето вече се беше спуснало над хоризонта. До залеза оставаше малко повече от час.
Рун зачака с ужас отговора.
- Ако не може - Арела приглади мръсната си бяла рокля, - с царството на човека на земята е свършено.
50.
20 декември, 15:28
Сива, Египет
„Да имах слуха им...“
Джордан наклони глава. Мъчеше се да различи звука на приближаващ хеликоптер, но чу единствено шепота на вятъра по пясъка. Огледа се, но видя само еднообразен жьлто-кафяв хоризонт и дюни във всички посоки. Небето бе станало тъмносиво, слънцето бе като малко по-светло петно в сумрака, увиснало ниско над хоризонта.
Джордан прецени способността на екипа да издържи на атака в случай, че към тях приближава ударен отряд.
„Кого залъгвам? - помисли си. - Разбира се, че ще последва удар“.
Определено нямаха никакво прикритие тук, а двамата сангвинисти бяха най-добрата им защитна - както и нападателна - сила.
Но колко противници идваха?
Ако беше Искариот, той разполагаше с безгранични ресурси - хора, стригои, дори чудовищните бласфемари.
Обърна се към Кристиан.
- Не можем ли да отлетим на някое по-удобно за защита място?
- Почти нямаме гориво, а и дори да имахме, хеликоптерът ни не е достатъчно бърз, за да избяга.
Джордан си представи изстреляни по тях ракети и каза с въздишка:
- Ясно.
Свали картечния пистолет от рамото си. Мунициите му бяха на привършване. Ерин също провери пистолета си и сви рамене. Същото положение като при него.
Джордан ѝ се усмихна окуражаващо - или поне се надяваше да е така.
Ако се съдеше по изражението ѝ, не беше успял.
И тогава чу далечно буботене. Очите му различиха тъмно петънце на фона на пясъците. Към тях се носеше малък хеликоптер, летеше ниско и бързо. Можеше да побере най-много петима или шестима противници. И определено не бе въоръжен с ракети.
Поне това беше нещо.
Пилотът като че ли изстискваше максимално силите на машината, която оставяше зад себе си бяла диря. Джордан леко разкрачи крака, вдигна оръжието си и се прицели в кабината. Ако успееше да улучи пилота, може би хеликоптерът щеше да се разбие и да реши всичките му проблеми.
Докато хеликоптерът приближаваше, Джордан се прицели в дясната половина на издутата като мехур предна част, където би трябвало да е пилотът. Пръстът му докосна спусъка.
- Чакай! - Кристиан избута дулото надолу.
Джордан отстъпи крачка назад.
- Защо?
- Това е Бернар - каза Рун. - Отпред, до пилота.
„Ох, искам и зрението им“.
Джордан не би разпознал и собствената си майка от това разстояние.
- Това добра новина ли е, или лоша?
- Малко вероятно е да открие огън по нас, ако питаш това - каза Кристиан. - Но не мисля, че и изгаря от радост.
- Е, значи новината е предимно добра.
Хеликоптерът се насочи към тях и тромаво кацна на ръба на кратера. От опашката му избълва пушек, двигателят се закашля и млъкна.
Бернар скочи навън, съпровождан от едър пилот, същинско добиче в пилотски костюм. Здравенякът свали шлема си и се видя тъмночервена грива. От кабината зад тях се появиха две жени. Първата имаше дълга черна коса, вързана на плитка, и носеше броня на сангвинист. Втората беше с джинси, сребриста риза и дълго наметало, което се изду от вятъра, когато жената се отдели от групата. Джордан забеляза между китките ѝ проблясък на вериги.
Батори.
Тя приближаваше плашещо бързо, спускаше се по склона, като едва не се пързаляше по задник, без да я е грижа, че представлява недостойна гледка. Лицето ѝ бе загрижена маска, погледът ѝ не се откъсваше от един член на групата им.
- Елизабет! - Томи изтича да я посрещне и я прегърна.
Тя го изтърпя за момент, след което грубо повдигна брадичката му и огледа шията му.
- Изглеждаш добре - каза строго, но тонът ѝ не успя да скрие истинските ѝ чувства.
Джордан се наведе към Ерин.