Силен удар отзад го просна на пясъка и лицето му се зарови в тъмната кръв на чакала. Нокти задраскаха гърба му, разкъсваха броня и кожа...
Рун изкрещя - а лъвът отгоре му изрева триумфиращо.
52.
20 декември, 16:37
Сива, Египет
Обхванат от паника, Томи се замята. Затисна устата си с ръце. Не успя да се сдържи и конвулсивно пое дъх, при което дробовете му се напълниха с вода и гърдите му пламнаха. Зарита слепешком и заудря стените, тялото му се бореше да изхвърли този огън, да се изкашля, да се задави. Но на мястото на водата нахлуваше само още вода.
Продължи да се съпротивлява, докато не остана без сили и не увисна неподвижно.
Удавен.
Но той беше момчето, което не можеше да умре.
Дробовете го боляха, но вече не се бореха да изхвърлят водата. Томи отвори очи и се огледа. Идеше му да заплаче.
Вече знаеше, че няма да умре, така че се огледа пак.
Жената явно го беше домъкнала тук поради някаква причина.
Спомни си как тя сочеше към пещерата.
Защо?
Източникът на светлина се издигаше от някаква издутина в стъклото в средата на залата, подобно на миниатюрен вулкан. Светлината бе толкова ярка, че Томи трябваше да присвие очи. Въпреки това забеляза в сърцевината ѝ нещо сребристо.
Спусна се по-дълбоко в това сияние и успя да различи една-две стъпки сребро, стърчащо от блока и завършващо с дръжка с предпазител. Забеляза, че дръжката е на гънки, за да могат пръстите да я стискат по-здраво.
Протегна дясната си ръка, за да направи точно това - и си спомни разказа горе, за меча на архангел Михаил. Вгледа се по-внимателно и дори успя да различи дългата неравност отстрани, откъдето беше отчупено парче.
Спомни си болката и другата му ръка посегна към шията му.
Протегна пръст към дръжката и когато докосна метала, по тялото му премина ток, сякаш бе пипнал оголен проводник - само че от допира се почувства по-силен. Имаше чувство, че може да разбие планини с голи юмруци.
Разгледа острието. По-голямата му част бе забита в стопения на стъкло пясък.
„Като Екскалибур на крал Артур“.
Томи знаеше какво се очаква от него. Този меч бе носен от ангел и именно Първият ангел трябваше да го освободи, да го върне на слънце, да го използва срещу мрака горе.
Но той отдръпна ръка.
Не искаше да го докосва.
Какво му пукаше за света горе? Беше отвлечен, измъчван, отново отвлечен - само за да бъде принесен в жертва на някакъв олтар.
Внезапно осъзна, че мечът може да сложи край на всичко това.
„Може да ме освободи“.
Острието можеше да нанесе много по-голяма рана от онази на шията му. Можеше да го хване с две ръце и да го забие в гърдите си...
Можеше да умре.
„Ще видя отново мама и татко“.
Лицето на майка му изникна в ума му, такова, каквото го помнеше - как късата ѝ къдрава коса беше прибрана зад ушите, как кафявите ѝ очи сияеха от загриженост всеки път, когато го болеше. Поглед, който виждаше често, докато се бореше с рака. Спомни си също как му пееше приспивни песни в болницата, макар че той бе вече голям за тях, как го караше да се разсмее, макар той да знаеше, че ѝ се иска да плаче.
„Тя ме обичаше“.
И баща му също. Неговата обич бе по-практична - опитваше се да натъпче колкото се може повече живот в тези последни няколко години. Научи го да кара колата, научи го да стреля по панички, а когато беше твърде слаб, сядаше по турски до него на дивана и му помагаше да избива зомбита на „Заразно зло“. И понякога разговаряха - наистина разговаряха. Защото и двамата знаеха, че ще дойде време, когато няма да могат да го правят.
Знаеше и едно друго нещо със сигурност.
„Аз трябваше да умра пръв“.
Такова беше положението. Той беше болен; те бяха здрави. Той щеше да умре, а те - да живеят. Той бе приел това, беше се примирил, макар и трудно - докато тъпият гълъб не съсипа всичко.
Впери поглед в меча и взе решение.
Можеха да си водят войната и без него.
Посегна към меча, готов да си проправи кървава пътека обратно в прегръдката на родителите си. Спря ръка над дръжката, като събираше кураж. Щом се почувства готов, рязко посегна към нея.
През тялото му сякаш мина токов удар. Мечът засия все по-ярко и по-ярко, докато не заблестя като свръхнова. Томи затвори очи, уплашен, че ще ослепее. Светлината прониза клепачите и изпълни черепа му.
След което бавно помръкна.
Той отвори едното си око, после другото.
Стъклото под краката му се беше стопило. Огромният меч в ръцете му светеше в глухо оранжево. Тежестта му държеше Томи като закотвен на пясъчното дъно.