- Не мога да го направя - изстена той.
- И това знам - тихо, с треперещ глас каза Томи. Погледът му се насочи на запад, към слънцето, към последната светлина, която виждаше.
Откъм кладенеца се надигна плач.
- Не-е-е-е...
Елизабет се втурна към тях, внезапно усетила какво предстои.
Томи въздъхна и се наниза на меча — и взе със себе си последната светлина на деня, докато умираше.
53.
Рун хвана Елизабета през кръста. Томи се свлече на земята, изниза се от острието и червената му кръв потече по тъмния пясък и се озари в златисто сияние. В другата страна на кратера се виждаше подобно сияние - по-тъмно златисто, на чийто фон се очертаваха фигурите на Юда и Арела.
- Защо? - хлипаше вкопчилата се в Рун Елизабета.
Двамата коленичиха до момчето.
Мечът бе пронизал сърцето му. Рун чу последното му слабо потръпване.
Джордан рухна на колене, изпусна меча и се хвана отляво.
Ерин се наведе към него.
- Какво...?
Рун го усети миг преди да се случи - натрупване на невъобразима сила, - вдигна ръка към очите си и прикри Елизабета с тялото си.
Последва ослепителна експлозия.
Блясъкът изгори очите му.
Кръвта закипя във вените му.
Елизабета изпищя в обятията му и звукът бе подет от другите в хор на болка и страх.
Повален от ярката светлина, Рун се замоли за прошка. Всеки негов грях беше като петно върху това свято сияние, от което не можеше да бъде скрито нищо. Най-големият му грях бе чернота без граници, способна да го погълне напълно. Дори тази светлина не можеше да я заличи.
„Моля те, престани..."
Накрая, сякаш след цяла вечност, светлината се смени с милостив мрак. Рун отвори очи. Безжизнените тела на стригои и бласфемари бяха осеяли кратера; дори избягалите извън него бяха убити от експлозията. Рун се размърда, макар че болката продължаваше да отеква в тялото му.
Гореше с най-свят огън.
Огледа кратера. Ерин се беше свила до падналия Томи, а Джордан бе коленичил до нея и се държеше за рамото. И двамата изглеждаха потресени, но незасегнати от ярката светлина. Като неопетнени най-вероятно не бяха почувствали изгарящата ѝ сила.
Елизабета лежеше неподвижна в обятията му.
Тя беше стригой и не бе приела Христовата любов, която да я защити от този огън. Сигурно беше мъртва също като другите прокълнати създания.
„Моля те, само не и Елизабета“ - замоли се той.
Притисна я към гърдите си. Беше я откраднал от нейното време, от замъка ѝ, за да я затвори за стотици години само за да умре в пустинята, далеч от всичко и всички, които бе обичала.
Колко пъти я бе наранил с постъпките си?
Погали къс къдрав кичур на бялото ѝ чело и махна пясъка от бледите ѝ бузи. Преди много време я беше държал по същия начин, докато тя умираше на каменния под на замъка Чахтице. Трябваше да я остави още тогава, но дори сега дълбоко в себе си знаеше, че би направил всичко, за да я върне.
Дори би съгрешил отново.
Сякаш в отговор на богохулната му мисъл тя се размърда. Сребристите ѝ очи се отвориха и устните ѝ се извиха в колеблива усмивка. За момент погледът ѝ сякаш се отнесе някъде извън времето и пространството.
И точно в този момент той разбра истината.
Въпреки всичко тя го обичаше.
Докосна бузата ѝ. Но как бе преживяла изгарящата светлина в прокълнатото си състояние? Нима тялото му я беше защитило? Или любовта му към нея?
Така или иначе, радостта го изпълни и той потъна в очите ѝ. Точно сега тя бе единственото, което имаше значение. Ръката ѝ се повдигна. Нежните ѝ пръсти докоснаха бузата му.
- Любов моя... - прошепна тя.
17:03
Ерин се извърна от Рун и графинята. Още бе заслепена от ярката светлина. Беше готова да се закълне, че за миг бе видяла криле да се издигат от пясъците. Погледна нагоре към звездите.
„Звезди?“
Изправи се, огледа се и видя как мръсната пелена се вдига от нощното небе. Представи си как мракът е пометен чак до Куме.
Дали бяха успели да затворят онази порта?
Джордан стоеше до нея. Разкърши лявата си ръка и я тръсна, което подсети Ерин за непосредствената ѝ грижа. Той бе паднал на колене и се бе хванал за гърдите, сякаш получаваше инфаркт.
- Добре ли си? - попита тя.
Той погледна надолу към момчето и кръвта.
- Когато Томи падна, сякаш изтръгнаха нещо от мен. Бях готов да се закълна, че умирам.
„Отново“.
Ерин погледна бледото лице на Томи. Очите му бяха затворени, сякаш просто е задрямал. В Стокхолм момчето и неговата кръв бяха възкресили и излекували Джордан. Забеляза, че кръвта вече не сияе. Просто се просмукваше в пясъка.