Стисна ръката на Джордан. Усети топлината му и се зарадва.
- Мисля, че ангелската същност, с която те е изпълнил Томи, се е върнала отново при светлинното избухване.
- Къде е мечът? - попита Джордан и се огледа.
Мечът беше изчезнал.
Ерин си спомни крилете от светлина.
- Мисля, че се е върнал при истинския си собственик.
Бернар застана до тях, загледан в небето.
- Бяхме пощадени.
Ерин се надяваше да е прав, но не всички бяха такива късметлии.
Тя клекна и докосна подгизналата от кръв риза на Томи. Приближи пръсти до лицето му, което изглеждаше още по-младо в смъртта. Най-сетне бе намерил покой. Кожата му още беше топла.
„Топла?“
Постави длан на гърлото му и си спомни, че бе направила същото с Джордан.
- Още е топъл. - Тя разкъса ризата му и копчетата се разхвърчаха. - Раната му е изчезнала!
Томи изведнъж трепна, надигна се и се дръпна стреснато от нея. След миг ги позна и страхът в очите му изчезна.
- Здрасти... - каза той и се загледа в голите си гърди.
Пръстите му също докоснаха мястото, където беше била раната.
Елизабет се изтръгна от прегръдката на Рун, падна на колене до Томи и хвана другата му ръка.
- Добре ли си, миличък?
Той стисна пръстите ѝ и се притисна към нея. Още гледаше уплашено.
- Аз... Не знам. Май да.
Джордан се усмихна.
- Изглеждаш чудесно, момче.
Кристиан и Вингу също дойдоха - бяха приключили бързата обиколка на кратера, за да се уверят, че всичко е спокойно.
- Чувам ударите на сърцето му.
Рун и Бернар потвърдиха думите му с кимане.
Вълна на облекчение заля Ерин.
- Слава Богу.
- Или по-скоро слава на Михаил. - Джордан я прегърна през кръста.
- Повече да не съм те видяла да правиш такива неща! - скара се графинята на Томи.
Сериозният ѝ тон накара момчето да се усмихне.
- Обещавам. - Погледна я с обич. - Никога вече няма да се нанизвам на мечове.
Кристиан пристъпи към Ерин.
- Кръвта му вече не мирише... ангелски. Той отново е смъртен.
- Май защото освободихме духа в него - каза Ерин.
- За да може да се съедини с другата си половина. Това означава ли, че и Юда е изцерен?
Кристиан поклати глава.
- Проверих го по време на обиколката с Вингу. Още е жив, но на косъм. Дори в момента долавям, че сърцето му всеки момент ще спре.
Рун погледна към Юда и каза:
- Неговата награда не е живот.
17:07
За първи път от две хиляди години Юда знаеше, че смъртта му наближава. Усещане за изтръпване тръгна от раната му и потече по вените му като ледена вода.
- Студено ми е — прошепна той.
Арела го привлече по-силно в топлата си прегръдка.
С огромно усилие той вдигна ръка пред отслабващите си очи. Беше покрита с кафяви старчески петна. Кожата му висеше на отпуснати гънки.
Беше се превърнал в съсухрен старец.
С треперещи пръсти докосна лицето си и откри бръчки на мястото на гладката кожа - около устата, покрай очите. Беше се превърнал в развалина.
- Още си прекрасен, мой суетни дъртако.
Той се усмихна на думите ѝ, на нежната ѝ подигравка.
Беше сменил проклятието на безсмъртието с проклятието на старостта. Костите го боляха, дробовете му хриптяха. Сърцето му туптеше неравномерно като стъпките на пияница в мрака.
Загледа се в Арела, прекрасна както винаги. Изглеждаше му невъзможно, че някога го е обичала, че продължава да го обича. Беше сгрешил, като ѝ бе позволил да си тръгне.
„Грешах във всичко“.
Беше си втълпил, че целта му е да върне Христос на земята. Всичките му мисли бяха насочени единствено към тази цел. Векове наред се бе посветил на тази свята мисия.
Но не това бе предназначението му — бе само собственото му самомнение.
Христос го бе дарил с този дар не за да сложи край на света, не като наказание за предателството му, а за да поправи грешката, която самият той бе направил като момче.
Да поправи счупеното.
„И ето че го направих“.
Това бе истинското му изкупление и предназначение — и то бе по-добро, отколкото заслужаваше. Беше призован да възвърне живота, а не да носи смърт.
Изпълни го покой, когато затвори очи и мислено изповяда греховете си.
Бяха толкова много.
Когато отново отвори очи, сиви пердета замъгляваха зрението му. Арела бе като размазано петно и вече избледняваше с наближаването на края.