Томи не знаеше дали това е заплаха, шега или искрено пожелание.
Като се имаше предвид подателят, може би и трите.
Томи подаде дистанционното на Елизабет, но тя го остави на масичката. Беше ѝ обяснил как да го ползва, а тя учеше бързо. Проявяваше любопитство към всичко в модерния свят и той с радост я учеше.
След пустините на Египет Томи се озова в Рим, в осигурен от Църквата апартамент. След връщането им на няколко пъти му взеха кръвни проби, но иначе го оставиха на мира. Сега той бе просто сираче. Бяха му предложили друго временно жилище, където да живее сам до връщането му в Щатите, но той бе предпочел да остане с Елизабет.
Започна да му доскучава.
- Искаш ли да ти покажа как да използваш микровълновата?
- За устройството за готвене ли говориш? - Тя стисна устни. - Това е работа за слугите.
Томи повдигна вежда. Елизабет определено имаше да учи много неща за модерния свят, не само технологиите.
- Не мислиш ли, че ще ти се наложи да си готвиш сама?
Тя се намръщи.
- Защо да си губя времето с такива глупости?
Той махна с ръка към стаята.
- Не можеш да живееш вечно тук. И когато си тръгнеш, ще трябва да си намериш работа, да изкарваш пари и да си готвиш сама.
- Църквата няма да ме пусне - каза тя.
- Защо? Нали пускат мен. - Щяха да го изпратят при роднините му в Санта Барбара, макар той почти да не ги познаваше.
- Ти си дете. Не гледат на теб като на заплаха. Затова ще те пратят в онази Калифорния без никакъв страх.
Томи въздъхна и потисна желанието си да захленчи. Елизабет мразеше някой да ѝ се оплаква.
- Не искам да ходя там - изтърси накрая той.
Тя го погледна строго.
- Ще отидеш.
- Но аз не ги познавам. Изобщо. Май съм ги виждал само веднъж.
- Те ще се грижат за теб, това е дългът им като роднини.
„Но няма да ме обичат - помисли си той. - Не и като мама и татко“.
- Кога заминаваш? - попита тя.
- Утре. - Той провеси нос.
Тя вдигна брадичката му с пръст.
- Изправи се. Ще се изгърбиш.
Томи разбра, че тя реагира по този начин, за да скрие притеснението си. Явно никой не ѝ беше казал.
- Аз също го научих тази сутрин - рече той. - Весела Коледа и на двама ни.
Тя се намръщи.
- Защо трябва да чувствам нещо друго освен радост, че се връщаш при семейството си?
- Няма причини - промърмори Томи.
Стана и отиде в кухнята. Нямаше какво да прави. Нямаше багаж за събиране, само два костюма, които му бе купил Кристиан, и няколко книги, дадени му от Ерин, преди двамата с Джордан да заминат за Щатите.
- Томи. - Елизабет стана и дойде при него. - Може да ти е трудно да живееш с онези хора, но те са твоето семейство. По-добре е, отколкото да останеш тук... с мен.
Той отвори един шкаф — не защото му трябваше нещо, а просто за да прави нещо. Затръшна го малко по-силно от необходимото.
Тя го хвана за раменете, обърна го и пак повдигна брадичката му.
- Защо си толкова ядосан? Какво има? Да не би да искаш да плача на прощаване? Да те умолявам да останеш с мен?
„Може би мъничко“.
- Не.
- Не помня да съм имала подобни прояви на истерия, когато бях малка — каза тя. — Виждала съм подобни глупости по телевизията ви, но ги намирам за нелепи.
- Наистина са нелепи - каза той.
Тя го погали по ръката.
- Ще ми липсваш. Научи ме на толкова много неща и ми донесе радост.
Томи предположи, че думите ѝ са еквивалент на тръшкане и сълзи на някоя съвременна жена, и каза:
- И ти ще ми липсваш.
Тя извади от джоба си някакъв сив пакет и го тикна в ръката му.
- Подарък за довиждане, щом не празнуваш Рождество.
Томи внимателно разви опаковката. Вътре имаше предплатен мобилен телефон.
- Ако някога ти потрябвам - каза тя, - просто се обади и ще дойда.
- Нали каза, че си пленница.
- Само си мислят, че могат да ме удържат в клетка - презрително отвърна тя.
Томи усети напиращите сълзи и се помъчи да ги удържи.
Тя се наведе и го погледна в очите.
- Малцина са хората на този свят, на които можеш да се довериш. Но аз ти вярвам.
- И аз на теб.
Именно затова беше останал с нея. Другите бяха верни на убежденията си, а тя - на него.
Той я прегърна, за да скрие сълзите си.
- Какви са тия глупости - каза тя, но го притисна още по-силно към себе си.
Де Мойн, Айова
10:12
Ерин седеше на застланите стълби в дома на родителите на Джордан. Скатаваше се от екшъна в дневната долу и събираше сили след хаоса на коледната утрин. Вдиша дълбоко подмамващия аромат на прясно изпечения джинджифилов пай и кафе, но се сдържа.