Отиде до вратата на балкона и дръпна меките завеси. Загледа се в ярките изкуствени светлини на новия Рим. Странността на всичко около нея все още я ужасяваше, но я бе опознала достатъчно, за да се храни, да почива и да се учи.
Черпеше сила от една черта на града, от ритъма, който бе оцелял непроменен през вековете. Затвори очи и се заслуша в хилядите сърца, туптящи като хиляди часовници, които ѝ казваха, че в крайна сметка смяната на времето не означава почти нищо.
Знаеше кое време е, кое време винаги ще бъде за хищник като нея.
Отвори вратата на балкона към нощта.
Време беше за лов.
6.
18 декември, 17:34
Окръг Санта Клара, Калифорния
Здрачът се спускаше над хълмовете и поляните. Ерин препускаше в галоп към конюшнята. Без да е нужно да го подбуждат, Блекджек влетя в двора. Ерин държеше с едната си ръка юздите, а с другата пистолета. Щом конят спря в прашния двор, тя се извърна в седлото и насочи оръжието към притъмнелите хълмове.
Докато препускаше насам, не бе успяла да зърне създанието, уплашило коня й, но го беше чула. Пукотът на счупени клони и шумоленето на храсти ги бяха прогонили от хълмовете. Не можеше да се отърси от чувството, че потайният ловец си играе с тях, чака да се стъмни напълно, преди да нападне.
Нямаше намерение да му дава тази възможност.
Подкара Блекджек покрай стария си „Ланд Роувър“ и видя друг автомобил, черен „Линкълн“, паркиран от другата страна. Приближи го и забеляза на вратата познат символ — два кръстосани ключа и тройна корона.
Папският печат.
Страхът ѝ изведнъж се засили още повече.
„Какво търсят тук от Ватикана?“
Огледа се, но не видя никого и подкара Блекджек към конюшнята. Щом стигна до плъзгащата се врата, дръпна юздите, скочи на земята и без да пуска пистолета, поведе коня към вратата.
Преди пръстите ѝ да я докоснат, тя се отвори сама. Нечия ръка се стрелна напред, сграбчи нейната като в менгеме и я издърпа през прага. Сепната, Ерин изпусна юздите на Блекджек.
Нападателят ѝ я придърпа в мрака на конюшнята и вратата се затръшна зад нея - конят остана отвън. Ерин рязко се завъртя и изрита. Ботушът ѝ улучи нещо меко.
- Ох. По-леко, Ерин.
Тя моментално позна гласа.
- Джордан? Какво правиш тук?
Ръцете я пуснаха.
Светна фенерче и бялото сияние освети лицето на Джордан. Зад рамото на сержанта тя забеляза Нейт — беше пребледнял и опулен.
Джордан разтърка корема си и ѝ пусна една от кривите си усмивки, която незабавно я освободи от напрежението ѝ. Беше с униформени панталони и бяла риза с разкопчана яка и навити ръкави.
Тя го прегърна. Беше топъл и естествен; ужасно ѝ хареса колко лесно е отново да се озове в обятията му.
- Не мога да повярвам, че си ти - прошепна тя в гърдите му.
- В плът... макар и малко пострадал след този твой ритник.
Тя се отдръпна и го погледна. Еднодневна четина покриваше като сянка четвъртитата му брадичка, сините му очи ѝ се усмихваха, а косата му бе пораснала. Тя прокара пръсти през гъстите пшениченоруси кичури и го придърпа да го целуне.
Ужасно ѝ се искаше да удължи момента, да остане в обятията му, може би да го замъкне горе на сеновала, но тревогата я накара да се отдръпне.
- Блекджек - каза тя. - Конят ми. Трябва да го приберем. Отвън има нещо...
Обърна се към вратата и в същия миг се разнесе цвилене, което раздра нощта и бързо секна. Преди някой да успее да помръдне, нещо тежко се блъсна в стената. Тримата избягаха навътре, към другите коне. Ерин погледна към вратата.
„Не, моля те, не..."
Представи си Блекджек с доверчивите очи и мекия нос, начина, по който танцуваше, когато бе радостен, тихото пръхтене, с което я посрещаше всеки път, когато влизаше при него.
Джордан извади черен, зловещ на вид картечен пистолет „Хеклер & Кох“ МР7.
Ерин вдигна малкия си „Глок 19“ и каза:
- Трябва ми нещо по-голямо.
Джордан връчи фенерчето на Нейт и посегна към колана си. Извади своя „Колт 1911“ и ѝ го подаде - същия пистолет, който ѝ бе давал и преди. Тя сви пръсти около дръжката му и се почувства в по-голяма безопасност.
Обърна се да даде глока на Нейт, да му предложи някаква защита - и в този миг се появи някакъв непознат, който излезе от по-плътните сенки зад специализанта. Беше с парадна тъмносиня униформа с два златни кръста, пришити на реверите.
„Капелан?“
- Съжалявам, че трябва да прекъсна радостното ви събиране - каза непознатият. - Време е обаче да се махаме оттук. Потърсих за други изходи, но предната врата си остава най-разумното решение.