С търпение и точни движения нагласи крехкото крило в миниатюрните щипки по изработеното от месинг и сребро телце на механичното създание. Повтори операцията с другото предно крило и двете задни. Механизмът в телцето се състоеше от стотици предавки, колела и пружини, които чакаха да вдъхнат нов живот в прекрасните органични криле.
След като приключи, огледа всеки детайл. Обичаше прецизността на творенията си, начина, по който всяко зъбчато колело се закрепваше за друго, как се включваше в общия дизайн. Години наред беше правил часовници, тъй като имаше нужда да вижда как времето се отмерва от устройство, понеже не можеше да бъде измерено от собственото му тяло. След това беше насочил интереса си към създаването на тези малки автомати, наполовина машини и наполовина живи същества, подчинени завинаги на волята му.
Обикновено намираше покой в тази сложна работа, която приятно съсредоточаваше вниманието му. Но тази нощ съвършеното спокойствие му убягваше. Дори тихият ромон на фонтана не можеше да го успокои. Вековният му план, сложен и деликатен като механизмите, които изработваше, беше изложен на риск.
Докато правеше някаква малка корекция на последното си творение, краят на пинцетите потрепна, деликатното предно крило се скъса и зелените люспи се пръснаха по бялата коприна. Той измърмори ругатня, която не бе чувана от времето на древния Рим, и хвърли пинцетите на стъклената повърхност на масата.
Пое дълбоко дъх и отново потърси покоя.
Покоят обаче му се изплъзна.
Сякаш по даден знак телефонът на бюрото иззвъня.
Той разтърка слепоочия с дългите си пръсти, сякаш се опитваше да вкара в главата си спокойствие отвън.
- Si, Ренате?
- Отец Леополд е в долното лоби, господине — разнесе се по високоговорителя отегченият глас на прекрасната му рецепционистка. Беше я спасил от живота на сексуална робиня на улиците на Турция и тя му се отплащаше с вярна, макар и безразлична служба. През всичките години, откакто я познаваше, нито веднъж не бе проявила изненада. Черта, която той уважаваше.
- Да се качи.
Изправи се, протегна се и отиде при прозорците зад бюрото си. Компанията му - корпорация „Аргентум" — притежаваше най-високия небостъргач в Рим и офисът му заемаше най-горния етаж. През стените от бронирано стъкло се откриваше великолепен изглед към Вечния град. Подът беше покрит с полиран пурпурночервен мрамор, имперски порфир, който бе толкова рядък, че можеше да се намери само на едно място в света — планина в Египет, наричана от римляните Mons Porphyrites. Материалът беше открит по времето на Христос и се бе превърнал в мрамор на царе, императори и богове.
Преди петдесет години той бе проектирал и изградил тази кула с един световноизвестен архитект. Човекът вече бе мъртъв, разбира се. А той си беше останал непроменен.
Загледа се в отражението си. Докато беше нормален човек, лицето му бе покрито с белези от шарката, която бе прекарал като дете, но те бяха изчезнали през безбройните години. Сега не можеше да си спомни къде точно се бяха намирали. Виждаше единствено безупречно чиста кожа, малки бръчки около сребристосивите очи, които никога не ставаха по-дълбоки, строго лице и гъста сива коса.
Изпълниха го горчиви мисли. Това лице бе наричано с много имена през вековете, бе носило много самоличности. Но след две хилядолетия той се бе върнал към името, което му бе дала майка му.
Юда Искариот.
Макар името да бе станало синоним на предателството, той бе изминал пълния кръг от отрицанието до приемането на истината, особено след като откри пътя към собственото си спасение. Преди векове най-сетне бе открил защо Христос го беше прокълнал с безсмъртие.
За да може да направи онова, което трябваше да бъде направено през идващите дни.
Нагърбен с отговорността си, той опря чело в хладното стъкло. Навремето бе имал един директор, който така се страхуваше да не падне, че изобщо не се осмеляваше да се доближи до прозорците.
Юда не изпитваше подобен страх. Неведнъж беше претърпявал падания, които би трябвало да му струват живота.
Загледа се през стъклото към града под себе си, към блестящите улици, известни с упадъка си още преди времето на Христос. Рим винаги сияеше в нощта, макар че нажеженото до бяло електричество отдавна бе сменило топлите жълти пламъци на факлите и свещите.
Ако планът му проработеше, всички тези светлини най-сетне щяха да угаснат.
Светлината и огънят бяха неща, които модерните хора смятаха, че им принадлежат, но човекът беше осветил света и с волята си, при това много отдавна. Понякога в полза на прогреса, понякога — на баналността.