Застанал до прозореца, той си спомни блестящите балове, на които беше присъствал през вековете, как всички участници вярваха, че са достигнали върха на великолепието. Със своята външност и богатство той никога не страдаше от липса на внимание, в това число и женско, но компаньонките му често искаха повече, отколкото можеше да им даде.
Беше виждал как твърде много любими остаряват и умират, а с тях угасваше и надеждата за вечна любов.
Накрая се оказваше, че не си е струвало.
С изключение на един път.
Беше отишъл на бал в средновековна Венеция, където една жена бе пленила безсмъртното му сърце и му бе показала, че любовта си струва всяка цена. Той продължи да гледа надолу към разноцветните светлини на града, докато те не се сляха и не го понесоха в спомена.
Юда спря на вратата на салона и цветовете се завъртяха пред него. Алено, наситено златно, тъмнолилаво като морето вечер, черно, което поглъщаше светлината, блестящи перли на голи рамене. Никъде другаде жените не се обличаха така ярко и не показваха толкова много кожа, колкото във Венеция.
Салонът изглеждаше почти по същия начин, по които беше изглеждал преди сто години. Единствените промени бяха трите нови картини, окачени на бляскавите стени. На тях бяха изобразени строги или весели членове на тази венецианска фамилия, облечени в изисканите одежди на своето време. Всички те отдавна бяха покойници. От дясната му страна имаше портрет на Джузепе, мъртъв от трийсет години, с лице, което щеше да си остане завинаги на четирийсет благодарение на боите и таланта на отдавна умрелия художник. Кафявите очи, винаги готови да се засмеят, издаваха характера му въпреки строго навъсеното чело и внушителната поза. Юда го беше познавал добре - или поне толкова добре, колкото може да се опознае човек за десет години.
Това беше времето, което си позволяваше да прекара в един и същи град. След това хората можеха да започнат да се чудят защо не остарява. Човек, който не се съсухря и не умира, биваше наричан вещер, ако не и нещо още по-лошо. Затова той пътуваше от север на юг, от изток на запад, правеше обиколки, които се разширяваха с разширяването на границите на цивилизацията. В някои градове се преструваше на затворен тип, в други на художник, в трети на безделник. Сменяше ролите като наметала. И износваше всяка.
Обутите му в елегантни ботуши от черна кожа крака тръгнаха със заучена лекота по дървения под. Познаваше всяка скърцаща дъска, всяка почти незабележима неравност. Маскиран слуга се появи с поднос с пълни с вино чаши. Юда взе една и си спомни великолепната изба на някогашния си домакин. Отпи и остави ароматите да погалят езика му - за щастие, избата на Джузепе не беше западнала след смъртта му. Изпи чашата и си взе втора.
Пръстите на другата му ръка, скрита зад гърба му, стискаха здраво тесен черен предмет.
Целта на идването му тук бе по-важна от този бал.
Беше дошъл да скърби.
Мина между маскираните танцуващи и стигна до прозореца. Дългият нос на маската му беше извит като клюн на гарван. Миризмата на добре обработената кожа изпълваше ноздрите му. Някаква жена се завъртя покрай него и тежкият ѝ парфюм се задържа във въздуха много след като тя и партньорът ѝ се отдалечиха.
Юда знаеше тези танци, както и безброй други. По-късно, след още вино, щеше да се присъедини към тях. Щеше да си избере някоя млада куртизанка, може би мавърка, ако успееше да намери. Искаше да направи всичко по силите си да се изгуби в познатите стъпки.
Преди петдесет години, при последното си минаване през Венеция, беше срещнал най-омагъосващата жена, на която се бе натъквал през дългия си живот. Беше мавърка - тъмнокожа, с блестящи тъмнокафяви очи и черни коси, които се спускаха по голите ѝ рамене и стигаха до тесния ѝ кръст. Беше облечена в изумрудена рокля, обшита със злато, стегната в кръста според тогавашната мода, а на гърдите си имаше парче ярко сребро, висящо на тънка златна верижка около шията ѝ — необичаен накит, подобен на парче счупено огледало. Около нея се носеше аромат на цъфнал лотос; не се беше наслаждавал на това благоухание от последното си пътуване на изток.
Двамата със загадъчната жена бяха танцували часове, без да помислят за друг партньор. Тя говореше с акцент, който той не можеше да определи. Бързо обаче забрави това и слушаше единствено думите ѝ. Тя знаеше повече неща от всеки друг, когото бе срещал - история, философия и тайните на човешкото сърце. Крехкото ѝ тяло излъчваше спокойствие и мъдрост и той пожела нейния покой. Може би чрез нея можеше да намери начин да си върне простите радости на смъртните.