След танците, застанали до същия този прозорец, тя повдигна маската си, за да види лицето ѝ, и той направи същото. Остана да я гледа - мълчалив и дълбоко интимен момент, какъвто не бе споделял с никоя друга. После тя му подаде маската си, извини се и изчезна в тълпата.
Едва тогава той осъзна, че не знае името ѝ.
Тя така и не се върна. Повече от година той я издирваше из Венеция и плати нелепи суми за невярна информация. Била внучка на дожа. Робиня от Ориента. Еврейско момиче, измъкнало се за една нощ от гетото. Нищо подобно.
С разбито сърце напусна града на маските и се помъчи дая забрави в обятията на стотици други жени - някои тъмни като мавърки, други бели като сняг. Слушаше хиляди истории от тях, помагаше на някои и зарязваше други. Никоя не успя да докосне сърцето му и той ги изоставяше много преди да се наложи да се сблъска със старостта и смъртта им.
А сега се бе върнал във Венеция, за да я прогони от мислите си. петдесет години след като бяха танцували в този салон. Знаеше, че тя вече най-вероятно е мъртва или се е превърнала в съсухрена сляпа старица, отдавна забравила вълшебната им нощ. Оставаше му само да се освободи от спомена и от старата ѝ кожена маска.
Завъртя маската в ръцете си. Черна и лъскава, с широка кожена ивица, която минаваше през очите, с малко бляскаво камъче в крайчеца на всяко око. Дързък дизайн, чиято простота беше в ярък контраст с пищните маски, носени от жените през онези години.
Но тя нямаше нужда от повече украшения.
Беше се върнал в бляскавата зала да хвърли тъмната маска в канала и да пропъди призрака ѝ в библиотеката на миналото си. Стиснал старата кожа, той погледна през отворения прозорец. Долу един гондолиер караше тясната си лодка през тъмната вода. Вълните искряха като от сребро на лунната светлина.
От двете страни на канала хората бързаха по каменните плочи или по мостовете. Хора, тръгнали по тайни задачи. Или хора, занимаващи се с обичайните си дела. Не знаеше, а и не му пукаше. Подобно на всичко друго, гледката го уморяваше. За момент беше повярвал, че ще намери връзка с техния свят, докато тя не си беше тръгнала.
Не му се искаше да се раздели с маската. Прокара показалец по нея. Маската беше останала в сандъка му години наред, увита в най-фина коприна. Отначало можеше да долови аромата па цъфнал лотос, но той отдавна бе изчезнал. Поднесе маската към носа си и я помириса: очакваше да усети миризмата на стара кожа и на кедровото дърво на сандъка.
Но вместо това отново долови аромата на лотос.
Завъртя глава, макар че се страхуваше да погледне - толкова бавно, че движението не би подплашило дори птичка. Сърцето му туптеше в ушите му толкова силно, че почти очакваше всички да се обърнат ким него.
Тя стоеше пред него — без маска, абсолютно непроменена, със същата ведра усмивка, с която се усмихваше и преди половин век. Маската се изплъзна от пръстите му и падна на пода. Дъхът му секна. Танцуващите се въртяха около тях, но той не помръдна.
Не можеше да бъде.
Възможно ли бе да е дъщеря на онази жена?
Отхвърли тази възможност.
„ Не и при такава прилика”.
Споходи го по-мрачна мисъл. Знаеше за безбожните зверове, споделящи неговия поход през вековете, неумиращи като него, но изпълнени с кръвожадност и безумие.
Пропъди и тази възможност от мислите си.
Никога нямаше да забрави топлината на тялото ѝ през кадифената рокля, докато танцуваха.
Значи бе тя? Дали беше прокълната като него? Дали беше безсмъртна?
Хиляди въпроси затанцуваха в главата му, за да бъдат най-сетне изместени от онзи, който наистина бе от значение — онзи, който не беше успял да зададе преди петдесет години.
- Как се казваш? — прошепна той, уплашен да не разбие мига на парчета като онова, което носеше тя на тънката си шия.
- Тази вечер съм Ана. — Изрече думите със същия онзи чудат акцент.
- Но това не е истинското ти име. Ще ми кажеш ли истинското?
- Ако го направиш и ти.
Блестящите ѝ кафяви очи не се откъсваха от него. Гледаше го не флиртуващо, а по-скоро преценяващо. Той бавно кимна в знак на съгласие и се замоли тя да го сметне за достоен.