- Арела — тихо каза тя.
Той повтори името ѝ, повтори внимателно всеки звук.
- Арела.
Тя се усмихна. Сигурно не беше чувала името си, изричано от друг, много години. Погледна го настоятелно в очите: настояваше да спази обещанието си и да плати цената за научаването на истинското ѝ име.
И той го изрече, за първи път от хиляда години.
- Юда.
- Прокълнатият син на Симон Искариот — довърши тя. Не изглеждаше изненадана. На лицето ѝ играеше лека усмивка.
Протегна ръка към него.
- Искаш ли да потанцуваме?
С разкриването на тайните започна връзката им.
Но тези тайни криеха други, по-дълбоки и по-мрачни.
Тайни без край, отговарящи на вечния им живот.
Голямата врата зад него се отвори и отражението ѝ в прозореца го върна от някогашна Венеция в съвременния Рим. Юда потупа с пръсти по студеното бронирано стъкло и се запита как ли биха реагирали средновековните венециански стъклари, ако можеха да го видят.
Отражението на Ренате се появи на прага. Беше с тъмен делови костюм и кафява копринена риза. Въпреки че вече беше на средна възраст, той все още я намираше за привлекателна. Внезапно си даде сметка, че причината е в приликата ѝ с Арела. Рецепционист- ката му имаше същата кафява кожа и черни очи и бе също толкова спокойна.
„Как не съм го забелязал досега?“
Русият монах влезе в стаята след нея. Лицето му беше много по-младо, отколкото можеше да се очаква за годините му. Сангвинистът нервно намести малките си очила. Кръглото му лице бе разтревожено и изглеждаше необичайно за толкова млад мъж — и издаваше скритите зад гладката кожа десетилетия.
Ренате излезе и затвори безшумно вратата.
Юда махна не мъжа да се приближи.
- Влез, брат Леополд.
Монахът облиза устни, приглади гънките на кафявото си расо, мина покрай фонтана и спря пред бюрото. Прояви благоразумието да не седне, без да го канят.
- Както наредихте, взех първия влак от Германия, Дамнатус.
Леополд сведе глава, докато използваше древната титла, бележеща миналото на Юда. Латинската дума се превеждаше най-общо като „порицан“, „окаян“ и „прокълнат“. Докато други можеха да приемат подобна титла като оскърбление, Юда я носеше с гордост.
Христос му я беше дал.
Юда премести един стол зад бюрото, върна се при работното си място и седна. Остави монаха да чака и отново се зае с проекта си. Със сръчни и отработени движения откачи скъсаното крило и го пусна на пода. Отвори чекмеджето с образци и извади друга пеперуда. Отдели предното крило, замести с него повреденото и възстанови безупречното съвършенство на творбата си.
А сега трябваше да поправи нещо друго, което се беше счупило.
- Имам нова задача за теб, брат Леополд.
Монахът стоеше мълчаливо пред него — с онази неподвижност, на която бяха способни единствено сангвинистите.
- Да?
- Доколкото разбирам, твоят орден е сигурен, че отец Корза е предсказаният Рицар на Христа и че онзи американски войник, Джордан Стоун, е Воинът на Човека. Остават обаче съмнения относно третата фигура, спомената в пророчеството на Кървавото евангелие. Жената на Познанието. Да разбирам ли, че тя не е професор Ерин Грейнджър, както смятахте първоначално при търсенето на изгубеното евангелие на Христос?
Леополд сведе глава.
- Чух подобни съмнения и смятам, че може да са основателни.
- В такъв случай трябва да намерим истинската Жена на Познанието.
- Ще бъде направено.
Юда извади от друго чекмедже сребърен бръснач и поряза върха на пръста си. Задържа го над пеперудата, която бе конструирал от метал и криле на насекомо. Една-единствена бляскава капка падна върху гърба на творението, просмука се през дупчиците в телцето и изчезна.
Монахът отстъпи крачка назад.
- Страхуваш се от кръвта ми.
Всички стригои се страхуваха.
Още преди векове Юда беше научил, че дори само една капка от кръвта му е смъртоносна за всяко от тези прокълнати създания, дори за малкото от тях, които бяха обърнати да служат на Църквата като сангвинисти.
- Кръвта има огромна сила, нали, брат Леополд?
- Така е. - Погледът на монаха се стрелкаше насам-натам. Несъмнено бе смутен, че е толкова близо до нещо, способно да сложи край на безсмъртния му живот.