Изпълнени с ужас писъци отекнаха сред украсените стени. Сърцата туптяха в общ ритъм от страх - твърде много и твърде бързо, за да ги различи поотделно. Смесваха се в един звук, подобен на рева на морето. Уплашени очи блестяха към него от мрака под купола.
Той стоеше на прага, за да го виждат осветен отзад от пламъците на града им. Трябваше да познаят свещеническото му расо и сребърния кръст, да разберат, че християните са ги покорили.
И най-важното — да са наясно, че не могат да избягат.
Другарите му сангвинисти го настигнаха и застанаха рамо до рамо зад него при входа на джамията. Никой нямаше да избяга. Миризмата на страх изпълни просторното помещение от покрития с плочки под до огромния купол над главите им.
С един скок Бернар се върна при каруцата. Свали клетката и я помъкна по стълбите към входа; желязното дъно скърцаше оглушително и оставяше дълги черни черти по каменните стъпала. Стената от сангвинисти се разтвори пред него и се затвори отново.
Бернар постави клетката върху полираните мраморни плочи. С един удар на меча си разби резето.
Отстъпи назад и отвори ръждивата врата. Скърцането заглуши туптенето на сърцата и дишането.
Създанието пристъпи напред, свободно за първи път от месеци. Дълги ръце заопипваха въздуха, сякаш търсеха познатите решетки.
Бернар почти не можеше да повярва, че това нещо някога е било човек — кожата му бе бледа като на мъртвец, златистата коса беше пораснала дълга и се спускаше сплъстена по гърба му, крайниците му бяха тънки като на паяк.
При вида на звяра обзетата от ужас тълпа се дръпна. От множеството лъхна миризма на кръв и страх.
Бернар вдигна меча и зачака създанието да се обърне към него. То не биваше да избяга по улиците. Работата му бе тук. Трябваше да донесе зло и богохулство на това свято място. Трябваше да унищожи всяка останала святост. Едва тогава мястото можеше да бъде осветено отново за бога на Бернар.
Сякаш чул мислите му, звярът вдигна сбръчканото си лице към него. Очите му бяха мътнобели. Създанието дълго се бе крило от слънцето и бе старо, когато го беше заловил.
В помещението изскимтя бебе.
Звяр като този не можеше да устои на изкушението.
Той се извъртя и се хвърли към плячката си, мятайки кльощави ръце и крака.
Бернар свали меча си - вече не му трябваше, за да държи чудовището под контрол. Обещанието за кръв и болка щеше да го задържи между тези стени.
Бернар заповяда на краката си да се раздвижат и да последват сеещия смърт звяр. Щом се озова под купола, писъците и молитвите станаха оглушителни. Той извърна очи от разкъсаната плът, от телата, които прекрачваше. Отказваше да реагира на тежката миризма на кръв, увиснала във въздуха.
Въпреки това чудовището в него, наскоро събудено с няколко капки алена течност, не можеше да бъде игнорирано напълно. То копнееше да се присъедини към другия звяр, да се храни, да се потопи изцяло в простата нужда.
Да се засити, наистина да се засити за първи път от години.
Бернар закрачи по-бързо, уплашен, че ще изгуби контрол, че ще бъде погълнат от желанието - докато не стигна до стълбите в дъното на помещението.
Там тишината го спря.
Зад него всички сърца бяха престанали да туптят. Остана като закован, неспособен да помръдне, а чувството за вина отекваше в него като камбанен звън.
В следващия миг под купола се разнесе невъобразим писък - сангвинистите убиваха звяра, който бе изпълнил целта си.
„Господи, прости ми...“
Освободен от тишината, Бернар затича надолу по стъпалата и през виещите се коридори дълбоко под джамията. Спускаше се все по-дълбоко в недрата на града. Плътната воня на касапницата го преследваше като призрак в сенките.
Най-сетне долови нова миризма.
„Вода“.
Клекна, вмъкна се в тесен тунел и видя танцуващи пламъци някъде напред. Тунелът свърши в подземно помещение, достатъчно високо, за да стои прав.
Изправи се. На едната стена бе закрепена тръстикова факла, хвърляща трептяща светлина върху черната вода. Многогодишни сажди покриваха високия таван.
Бернар пристъпи напред, а иззад един камък се надигна някаква жена. Лъскавата ѝ абаносова коса се спускаше на разпилени кичури до раменете на простата ѝ бяла риза, тъмнокафявата ѝ кожа блестеше, гладка и съвършена. Метална пластина, дълга колкото дланта ѝ, висеше на тънка златна верижка около стройната ѝ шия и почиваше между добре оформените гърди, напиращи под ленената дреха.
Бернар отдавна беше свещеник, но тялото му реагира на красотата ѝ. С огромно усилие на волята той заповяда на погледа си да се спре върху лицето ѝ. Будните ѝ очи го гледаха преценяващо.