Грей притисна с юмруци гърдите си, сърцето му буквално се разкъсваше.
— Може би е така, защото ти ме промени. Преди две седмици не би ми и хрумнало да се приближа до Хайд Парк, независимо дали някой ще ме види, или не. Но тази сутрин аз отидох там, Роуз. Видяха ме и не ме интересуваше. И смятам, че това е благодарение на теб.
Отхвърляйки завивките, тя стана от леглото. Беше гневна, яростта буквално я караше да трепти. Разбираше само част от причините, но знаеше, че го обвинява за собствената си безотговорност. В този момент тя буквално го обвиняваше за всичко възможно и невъзможно и той не знаеше какво да направи, за да я успокои.
— Трябва ли да се похваля за това? Вероятно да се потупам сама по рамото? Господи, Грей, мъжът, който те е видял, без съмнение те е разпознал и е решил, че си там, за да се срещнеш с някого. Или че се прибираш след нощ, прекарана извън дома. Следващия път, в който отида на парти — сама — ще трябва да се изправя пред тези спекулации. И няма да има значение колко настоявам, че не си вече онзи мъж, от миналото. Както обикновено, ти няма да си с мен, за да ми помогнеш. Аз ще трябва сама да защитавам и твоята и моята чест, затова извини ме, ако твоята разходка тази сутрин и личната ми отговорност за нея не изпълват сърцето ми с радост. Сега, ако ме извиниш, отивам да спя в собственото си легло. Изморена съм.
Грей я наблюдава как си тръгва, едновременно шокиран и объркан. Освен това се чувстваше глупаво, беше ядосан и тъжен.
Седна на леглото и разтри лицето си с ръце. Знаеше, че ще се окаже разочарование за Роуз. Знаеше, че тя ще започне да го мрази и презира, както всяка друга жена, която никога бе докосвал.
Просто не очакваше, че това ще се случи толкова скоро.
Двадесет и първа глава
Как щеше да оправи погрома, в който превърна брака си? Този въпрос измъчваше Роуз, докато тя се разхождаше по каменистите алеи из градината. Хийтклиф дремеше в ръцете й. Пухкавото му малко телце беше топло и сгушено до гърдите й, дарявайки й утеха и спокойствие, които тя не смяташе, че заслужава, но от които искрено се нуждаеше.
Все още се чувстваше наранена и беше ядосана на Грей, макар да бяха минали няколко дни, откакто той й призна за разходката си в парка. Не излезе повече или, ако го беше направил, бе проявил разума да не й казва. Колкото и да искаше той да намери смелостта да напусне имението си и да се върне обратно към пъстрия свят, Роуз искаше той да направи това с нея. Със сигурност нямаше нищо лошо в това? Междувременно обаче грубата й реакция безсъмнено бе отблъснала Грей от идеята да повтаря експеримента с излизането си и Роуз искрено се проклинаше заради това, макар все още да й беше болно от случката.
Наистина нямаше смисъл, призна пред себе си тя, като гушеше лице в мъхестата глава на Хийтклиф. Трябваше да се радва за Грей, но не се чувстваше така. Той искаше да я зарадва, а тя можеше да мисли единствено за мъжа, който го беше видял. Той със сигурност щеше да сподели на приятелите си кого е видял и докато част от тях вероятно нямаше да му повярват, то със сигурност щеше да има и вярващи. Те щяха да обсъждат състоянието на херцога — небрежното му облекло, маската — и ако Роуз намереше сили да излезе отново в обществото, щяха да шушукат за това. Вероятно някои дори щяха да я питат за поведението на съпруга й — защо се шляе из парка, но отказва да я придружава в обществото.
Щяха да заговорят отново за нападението и да спекулират още повече. Все някой щеше да спомене, че Грей вероятно се е прибирал след нощ с любовницата си, защото легендарните му сексуални апетити и издръжливост са били повече, отколкото съпругата му е можела да утоли или понесе.
Да, Роуз трябваше да е щастлива, че Грей е излязъл извън имението, но той не е трябвало да се превръща в отшелник като за начало, да го вземат дяволите!
Беше смущаващо отношенията им да се дискутират така в обществото. Чувстваше се унижена и засрамена от това.
Засрамена от мъжа, когото харесваше повече от всички други. Същият, в когото беше влюбена. Как изобщо беше възможно това?
Мразеше се задето се чувства така, задето мисли толкова лошо за Грей, който не й бе отвърнал с нищо по-различно от добрина и страст. През всички години след смъртта на баща й той неспирно се бе опитвал да я зарадва и направи щастлива. Всичко, което беше пожелала, макар да имаше много малко желания, й бе дадено. Той изглежда успяваше да долови и отговаряше дори на неизказаните й желания.
Да, тя знаеше за неговото минало, когато тръгна след него. Знаеше колко дълбоко се простират пипалата на лошата му репутация, но въпреки това чувствата й я караха да ги игнорира. Тя поемаше пълна отговорност за това и последвалите действия.