Единственото, което явно не бе достатъчно умна да осъзнае, бе, че няма да може да промени обстоятелствата. Не можеше просто да го изведе отново в обществото и да накара всичко да изчезне. Нейната любов не беше достатъчна, за да го направи по-добър мъж в очите на обществото. Те никога нямаше да го видят през нейните очи. Те никога нямаше да го обикнат или да започнат да го уважават, не и когато той се държеше като мъж, който се срамува от себе си.
И като всяка безпомощна жена, тя бе допуснала мнението на обществото да повлияе на мнението й за собствения й съпруг и да я накара да съжалява, че се е омъжила за него. Дължеше му извинение, но не можеше да го стори, защото наранената й гордост крещеше, че и той й дължи извинение. Дължеше й… нещо.
По-силно от всичко това бе единствено съзнанието, че след няколкото дни, в които го избягваше, той много й липсваше. И именно заради това се страхуваше да се срещне с него. Страхуваше се да не я отблъсне, защото щеше да бъде в правото си да го направи.
Затова се криеше. И докато гневът й я тровеше, започна да си мисли, че разбира защо всъщност се криеше Грей.
Ако човек успееше за дълго време да избягва неприятни за него неща, скоро отбягването се превръщаше в решимост.
— Ваша светлост!
Роуз се обърна по посока на вика и кутрето в ръцете й се събуди. Вече верен до глупост на господарката си, малчуганът излая пронизително по лакея, който приближаваше.
— Да? — Роуз успокои кучето. — Какво има?
Да не би нещо да се беше случило с Грей?
Красивият млад мъж спря пред нея и се поклони.
— Моля да ме извините, Ваша светлост, но имате гостенка, която ви очаква в розовия салон. Лейди Дуейн. Казахме й, че не сте у дома, но тя успя да влезе в къщата. — Младежът беше притеснен. — Предвид обстоятелствата, прецених, че е най-добре да дойда да ви повикам.
Наистина, предвид обстоятелствата. Мили боже, но какво си въобразяваше лейди Дуейн, че да идва в дома на Грей? Цялото общество — включително и Грей — смяташе, че тя е отговорна за нападението върху него.
Ако Грей я откриеше тук…
Роуз подаде Хийтклиф на младия мъж.
— Моля те, отнеси го обратно в конюшните. Аз ще отида при лейди Дуейн. Благодаря ти, че ме намери.
Лакеят се усмихна, очевидно успокоен, че тя взе нещата под свой контрол. Поклони се отново и затича по посока на конюшните с Хийтклиф на рамо.
Макар да не беше особено подходящо за една дама — не че сега беше моментът за претенции — Роуз вдигна полите на жълтата си дневна рокля и затича към къщата. Беше задъхана, когато стигна терасата, затова се спря за момент да нормализира дишането си, преди да отвори вратите и да забърза към розовата дневна.
Икономката крачеше пред стаята и кършеше ръце. Вдигна глава от звука на тропащите по коридора токчета на Роуз и по лицето й моментално се изписа облекчение.
— Ваша светлост, толкова съжалявам. Дамата отказа да си тръгне.
— Няма проблем. — И наистина нямаше. Роуз се подпря на стената и си пое дълбоко дъх няколко пъти, за да успокои дишането си и да забави препускането на сърцето си. — Моля, донесете ни чай и бисквити.
Очите на възрастната жена се ококориха
— Значи възнамерявате да я приемете?
Роуз кимна с мрачна усмивка.
— Осмелила се е да дойде дотук не без причина. Най-малкото, което мога да направя, е да я изслушам. Помолете прислугата да сведе обсъждането и коментарите до минимум, моля. Предпочитам херцогът да научи за това от мен, а не от друг.
Жената пред нея се изчерви, но не отрече навика на прислугата да клюкарства.
— Разбира се, Ваша светлост, незабавно.
Икономката се отдалечи да изпълни задълженията си, а Роуз оправи полите и косите си, преди да влезе в розовия салон. Лейди Дуейн стоеше до един от прозорците и се обърна грациозно, когато тя затвори вратата зад себе си.
— Добро утро, херцогиньо.
— Лейди Дуейн — Роуз наклони глава на една страна, — визитата ви е неочаквана.
Тогава бавно, много бавно Роуз осъзна, че дамата се смее.
— Представям си. Оценявам, че ме приехте. Очаквах, че по-скоро ще насъскате кучетата по мен.
Роуз се усмихна на абсурдното предложение.
— И да откажа на любопитството си да бъде задоволено с причината за вашето посещение? Не мисля. — Роуз посочи едно от удобните кресла пред камината. — Желаете ли да седнете?
— Благодаря.
Елегантната блондинка се отпусна на ръба на едното кресло и свали ръкавиците си. Носеше тъмносиня дневна рокля и подобаваща шапка, които подчертаваха сметановата й кожа и сините й очи. Изглеждаше хладнокръвна, спокойна и безупречна. Точно обратното на начина, по който се чувстваше Роуз в момента.