— Помолих да ни донесат чай — съобщи Роуз, неспособна да измисли друга реплика, когато седна срещу гостенката си.
Лейди Дуейн изви една добре оформена руса вежда.
— Трябва да призная, че не очаквах подобно гостоприемство.
— Може и да не съм наясно с мнението си за вас, лейди Дуейн, но смея да твърдя, че никога няма да бъда толкова груба, че да забравя доброто си възпитание.
Сините очи потърсиха нейните и задържаха погледа й почти цяла вечност. Дали смяташе, че Роуз я лъже?
— Простете откровеността ми, но очаквах, че желанията на съпруга ви винаги надделяват над доброто възпитание.
— Съпругът ми никога не ми е казвал кого мога или не мога да приемам в дома си. Разбира се, това може да се промени, когато той научи за посещението ви.
Лейди Дуейн се усмихна леко.
— Действително. Тогава ще бъда кратка, за да ви спестя възможно повече от евентуалното неудобство.
— Реакцията му ще бъде такава, каквато ще бъде, независимо колко време останете с мен, лейди Дуейн. По-добре не бързайте. Отдавна не съм приемала гости. — Не искаше да признае това, но ето че думите увиснаха помежду им.
Контесата кимна.
— Значи наистина се радвам, че избрах днешния ден, за да ви посетя и ще направя всичко възможно да бъда достойна за гостоприемството ви.
Чаят пристигна преди да започнат да разговарят по същество, което беше добре дошло. Роуз имаше чувството, че прекъсванията щяха да бъдат силно нежелателни, когато лейди Дуейн започнеше да говори.
Икономката постави подноса между двете им и плахо изгледа Роуз, която й благодари и я освободи, макар да беше очевидно, че жената не иска да я остави.
— Прислугата е много лоялна към вас — отбеляза лейди Дуейн, когато отново останаха насаме. — Вие наистина сте късметлийка.
Роуз наклони глава, докато наливаше по чаша чай и за двете.
— Зависи от ситуацията, предполагам. — Тя се усмихна и изчака, докато лейди Дуейн добави сметана и захар в чая си, преди да подслади и своя. — А сега, след като поставихте домакинството ми на бойна нога, предполагам ще благоволите да ме просветлите за характера на своето посещение?
Отпивайки от нежния китайски порцелан, дамата кимна в знак на съгласие.
— Простете нахалството ми, но ми направи впечатление, че от известно време не сте се появявали в обществото.
— Това не е нахалство, лейди Дуейн, а самата истина.
— И ми се струва, че причината за отсъствието ви не е тема, която бихте искали да обсъждате.
Роуз срещна твърдо любопитния й поглед. Защо да не бъде директна и да отговори откровено, щом тази жена така или иначе беше основна част от настоящата ситуация в живота й?
— Отсъствам, защото нямам желанието, нито търпението да ме обсъждат толкова нахално. Нямам и нервите да бъда разпитвана за съпруга си, нито да слушам невероятните спекулации за живота му, за брака ни или дори за мен самата. — Съзнаваше, че е повишила глас и страните й горят от сдържания гняв. — Със сигурност вие може да разберете защо се чувствам така, лейди Дуейн?
В мига, в който изрече това, почувства, че вече напълно разбира Грей, но дали това щеше да им донесе нещо добро?
Усмивката на по-възрастната жена беше съчувствена, дори леко виновна, но не бе и безочливия триумф, който Роуз очакваше.
— Съжалявам за това. Но не смятате ли, че се криете тук като някаква виновна престъпница, само влошава нещата?
Това засегна Роуз и то повече от очакваното.
— Като виновна престъпница ли? Сигурна съм, че самата вие нямате и понятие от вина или престъпление, нали?
Този път гостенката й не се усмихна, а се изчерви, при това не без основание.
— Знам какво е. Именно заради това смятам, че имам правото да говоря с вас така открито.
Сякаш досега не говори достатъчно открито?
— Моля, говорете колкото открито и искрено пожелаете.
Лейди Дуейн остави чашата си на масата, подпря скръстени лакти на коленете си и се наведе напред с решително и сериозно изражение.
— Знам, че ви изглежда най-правилно да избягвате обществото, а и най-удобно точно в момента, но искрено ви съветвам да не се криете прекалено дълго тук, Ваша светлост. И двете знаем какво причини това на съпруга ви.
Да се крие. Да, тя се криеше. Точно както и Грей. Но Роуз искаше да защити него, не себе си.
— И двете знаем кой е отговорен за това, лейди Деуйн.
Белите й страни поруменяха, но тя не отмести поглед.
— Приемам толкова отговорност, колкото трябва да понеса, мадам. Останалата се полага на херцога за избора му.
— Той никога не би се превърнал в отшелник, ако не беше нападението над него, което вие организирахте. — Защо просто не си кажеха всичко в очите и не приключеха с това?