— Това е наистина ценен съвет. — Усмивката на Роуз стана по-широка.
Гостенката й се изправи.
— Задържах ви достатъчно дълго, но се надявам, че разговорът ни ще има позитивен ефект. Освен това се надявам скоро пак да ви видя на социално събитие.
Роуз също се изправи и подаде ръка на лейди Дуейн.
— Вярвам, че ще се видим. Благодаря ви, че ме посетихте.
— Благодаря, че ме приехте — промърмори лейди Дуейн и стисна ръката на Роуз. Ръкуваше се като мъж, а Роуз уважаваше това. — Освен това имате разрешението ми да споделите този разговор със съпруга си, не че очаквам да постъпите другояче.
— Оценявам това, благодаря. Хубав ден, лейди Дуейн.
— Хубав ден, херцогиньо.
Не бе направила и две крачки, когато вратата на салона се отвори и на прага застана Грей, задъхан и гневен като същински дявол. Изпепеляващият му поглед се спря на лейди Дуейн.
— Какво, по дяволите, правиш ти тук?
Ако срещата със секретаря му бе приключила по-рано, Роуз може би нямаше да го види толкова опасно близо до загуба на контрол над гнева си. Може би дори щеше да предотврати срещата й с лейди Дуейн.
Трябваше да признае на Маргарет — Маги, както я наричаше, че дори не трепна, когато го видя, макар че той беше гневен като същинско чудовище и умишлено не носеше маската си. Нямаше намерението да се крие и срамува пред нея. Тя го изгледа открито, с известно съжаление в големите си очи.
Имаше съвсем неджентълменското желание да я удари в лицето. Как смееше точно тя от всички хора да идва в дома му и да трови съзнанието на Роуз с бог знае какви приказки срещу него. Разбира се, каквото и да беше казала по негов адрес, то без съмнение беше самата истина и той го заслужаваше, но Роуз…
Той не искаше Роуз да знае какво бе причинил на тази жена.
Маргарет направи дълбок реверанс пред него, отвърна на погледа му и каза:
— Простете, Ваша светлост, тъкмо си тръгвах.
Грей не беше сигурен, но май изръмжа. Маргарет се изправи грациозно и се измъкна покрай него като вятър. Вратата се затвори с тихо щракване след нея и Грей се обърна към съпругата си.
Не го гледаше с омраза, което беше добре. Това обаче не усмиряваше гнева от предателството й, който кипеше в него.
— Защо си приела тази жена в дома ми? Толкова много ли ме мразиш и презираш?
Роуз примигна.
— Изобщо не те мразя, нито те презирам, заслепен глупак такъв! Звучиш, все едно аз съм я поканила, което много добре знаеш, че не е вярно. Отказвам обаче да се извиня, че я приех. Беше доста просвещаваща среща.
— Не се и съмнявам — изръмжа той.
Съпругата му вдигна вежда.
— Не го е направила тя, знаеш ли?
Грей се намръщи.
— Не е направила какво? — Не е отвратила Роуз от него?
— Не тя е организирала нападението. Тя не е отговорна. Направил го е друг, воден от извратено библейско чувство за справедливост в нейно име, но не и тя.
Той изсумтя.
— Разбира се, че ще ти каже това. — Не го болеше толкова, че Роуз е повярвала, колкото се гневеше, че е било толкова лесно да я заблудят. Но какъв бе мотивът на Маргарет? Да си отмъсти допълнително, като накара Роуз да я смята за невинна?
Погледът, с който Роуз му отвърна, красноречиво му подсказваше, че е пълен идиот.
— Ако тази жена е искала да ти отмъсти, Грей, не лицето ти е щяла да среже. Ако само помислиш над това, ще осъзнаеш, че съм права. Човек, на когото тя много държи, е организирал нападението, човек, заради когото тя е готова да поеме цялата вина, но не и да го изобличи.
Беше на върха на езика му да спори, да я нарече наивна и глупачка, но все пак прие съвета й да помисли за момент. След това вече искаше да разбие главата си в някоя стена, задето не бе видял нещата толкова ясно по-рано. Разбира се, беше зает да се прави на ранен и огорчен, с подвита опашка. Беше твърде сляп, за да го види преди. Единствено благодарение на Роуз допусна истината да се разкрие.
Маргарет имаше брат, Майкъл. Тя винаги говореше за него с уважение, макар той рядко да се появяваше в обществото. Беше отшелник, точно като Грей. Имаше слухове, че е болен и вероятно заболяването е било по-скоро душевно, отколкото физическо, както Грей беше помислил най-напред. Маги често казваше колко много обича брат си, както и той нея. Биха направили всичко един за друг.
И точно толкова бързо, колкото се бе появил гневът му при вестта, че лейди Дуейн е в дома му, ядът му се изпари без следа. Да, вероятно щеше да му е по-лесно да се придържа към огорчението и гнева си отпреди години, но нещо в него безпогрешно различи истината от лъжата, в която бе вярвал години наред. Беше му по-лесно да приеме, че някой го е наранил заради онова, което й бе сторил. По-лесно да приеме себе си като единствената наранена страна, макар да знаеше, че е много повече от това, или може би много по-малко.