А сега виждаше всичко толкова ясно и разбираше, че единственият човек, който истински бе страдал през всички тези години, бе Маргарет. Тя изгуби репутацията си заради него и илюзията си за чест заради брат си. Въпреки това не отстъпи и не скри лицето си от хората.
Само като си помислеше, че я мразеше, задето парадира в обществото сякаш няма от какво да се срамува, а сега знаеше, че действително е така.
— Ти знаеш кой го е направил, нали? — прошепна Роуз и застана точно пред него.
Грей можеше да усети свежия аромат на парфюма й, да почувства деликатната топлина на тялото й под дрехите. Беше като балсам за душата му да я чувства толкова близо до себе си, но същевременно тя го измъчваше като най-вещ в занаята садист.
— Да — отвърна той тихо. — Мисля, че знам.
— Какво ще направиш?
Той се замисли за момент, но отговорът му беше ясен.
— Нищо. Няма да направя нищо. По-добре да остане в миналото.
Какво би могъл да направи, без да причини повече щети? Ако не бе постъпил така неуважително с Маргарет, тя никога нямаше да го намрази и нападението нямаше да се случи. Но ако сега подновеше обвиненията си, само щеше да нарани жената, която веднъж вече бе наранил чудовищно. Тя очевидно обичаше брат си достатъчно много, за да поеме отговорност за действията му — а това беше обич, която Грей разбираше. Той също би направил всичко за братята си и сестра си.
Нежни пръсти докоснаха лицето му.
— Не искаш отмъщение?
Той я погледна и в очите й съзря нещо, което спря дъха му.
— Не — отвърна той пресипнело. — Не искам. Но искам съпругата си обратно.
Тя се усмихна и разбитите парченца от сърцето му се събраха отново в едно цяло.
— Мисля, че това може да се уреди, ако си готов да й простиш, че мислеше само за себе си.
— Ще мога, ако и тя ми прости, че бях по-недостоен, отколкото тя заслужава.
Сълзи проблеснаха между ресниците на очите й.
— По-недостоен? Това не е вярно. Всеки ден ти се доказваш като много по-достоен, отколкото някога бих могла да желая.
Грей я придърпа в обятията си и я целуна жадно. После я отнесе на дивана и я люби бавно и нежно, наслаждавайки се на всеки сантиметър от тялото й. Господи, не я беше държал в прегръдките си едва няколко дни, а имаше чувството, че са минали седмици.
След това, докато я притискаше до себе си, чувствайки непривична тежест в гърдите си, той направи нещо, което не беше правил от години.
Грей благодари на Бога за всичко, което му беше дал, и обеща, че ако всевишният му даде още малко време с Роуз, наистина ще се опита да бъде по-добър човек.
Този път беше напълно искрен.
Двадесет и втора глава
— Мислиш ли да присъстваш на благотворителния бал в „Сейнт Роу“ този четвъртък? — попита я Ева, когато двете решиха да си починат от пазаруването и седнаха в малка уютна чайна близо до централния площад.
Роуз си избра малък сандвич от подноса на бялата покривка пред тях. Сърцето й, виновно и подкупно, както се оказа, потръпна приятно при споменаването на думата бал.
— Не знам. — Искаше да отиде. Много искаше да отиде, но се страхуваше да присъства, въпреки разговора си с лейди Дуейн предишния ден.
Ева не показваше емоциите си открито, но Роуз забеляза лекото стисване на устните й.
— Стоенето у дома не ти влияе добре, Роуз. Защо на Рейтън би му хрумнало да напусне къщата, ако ти постоянно си там с него? Мъжът трябва да поеме някаква инициатива.
Роуз не беше сигурна, че за Грей има значение дали тя излиза, или не, но си замълча. Да, тя знаеше, че той иска да е щастлива и държи на нея, но нямаше да промени мнението си за обществото само защото тя искаше да си сложи маска и да отиде на благотворителен бал.
Разбира се, Грей можеше и да присъства. Все пак тя успя да го прелъсти именно на маскен бал. Може би щеше да успее да го убеди да присъства отново. Дори и той да останеше в сенките, щеше да е по-добре, отколкото пак да отива сама.
Нали?
— Добре тогава — предаде се Роуз. — Убеди ме. Ще отида на бала.
Лицето на Ева светна от радост.
— Чудесно! Ще бъде толкова по-забавно с теб. Напоследък Грегъри настоява да ме запознае с всичките си политически партньори. Имаш ли идея колко поразително досадни и скучни могат да бъдат? Честно, управлението на една империя би трябвало да е по-интересно.
Роуз се усмихна. Беше добре да вижда приятелката си щастлива. Притесняваше се, че Ева може да съжалява за мистериозно изчезналия си кавалер и да опропасти брака си предварително. Сега обаче изглеждаше сякаш приятелката й наистина уважава годеника си, а и той нея.