— Уестхейвър, Блекбърн, графът на Отли, и братовчед ми Ейдън Кейн. Двама от другарите ми в разгула. Да, те идваха за малко, но също се отказаха. Никой не се интересуваше, Роуз.
— Значи се заключи, защото се самосъжаляваше?
Отчаяна въздишка се отрони от устните му и той прокара ръка през косата си.
— Казвам, че никой не се интересува дали излизам от къщи, или не. Нямам други приятели, освен теб. И защо, за бога, ще искам да отивам някъде, където не съм желан?
— Аз не съм ли достатъчна причина?
— За бога, никога не съм казвал това! — Всемогъщи боже, тази жена успяваше да извърти всичко около себе си. Сякаш той не искаше да излезе, само за да я нарани.
— Няма нужда да го казваш. — Долната й устна потрепна.
— Какво е това, Роуз? Някакво глупаво предизвикателство от рода на „Ако ме обичаш, ще го направиш“?
Тя пребледня, като изключим двете ярки червени петна на страните й.
— Това е долно дори за теб. Не, не е предизвикателство, Грей. Това е чистата истина. Ако аз означавах нещо за теб, нямаше да ме караш сама да се изправям пред клюките.
— Не става въпрос за клюките, Роуз. И със сигурност няма нищо общо с теб.
— А за какво става въпрос тогава?
— За мен. Тези хора се преструваха на мои приятели. Те ме боготворяха и глезеха, все едно бях крал. Тогава не заслужавах вниманието им, а сега не го искам.
— Значи става въпрос за наранената ти гордост, така ли?
— Срамувам се! — извика той, останал без капка търпение. Господи, наистина ли си призна? Да, призна си и се почувства така, сякаш от плещите му е паднал товар. — Срамувам се от факта, че не бях достатъчно добър човек, за да задържа двамата приятели, които имах освен баща ти. Срамувам се от мъжа, който бях, и от това, че ти научи някаква част от миналото ми. Срам ме е от това как се скрих и потвърдих всички обвинения, от това, че опетних и теб с ужасната си репутация — при това напълно заслужена. И ме е срам, че бях прекалено погълнат от себе си, за да видя колко отчаян е баща ти. Можех да му помогна и трябваше да му помогна по-рано.
Тя го гледаше с широко отворени очи и леко разтворени устни, които се движеха, но не излизаше звук. Тя беше безмълвна — факт, за който той би се поздравил, ако можеше да прекъсне монолога си.
Вместо това продължи.
— Наранявам хората, Роуз. Не само жените. Прелъстявах жените на мъже, които ме смятаха за приятел, и нито за момент не се замислях как ли се чувстват те от това. Използвах жените за свое собствено удоволствие и се замислях дали да продължа да ги виждам, единствено ако на другия ден успеех да си спомня името им. Заслужавам този белег. Заслужавам и много по-лоши неща и никога не съм разбирал защо Бог ме остави да се измъкна толкова лесно. И да, страхувам се. Радваш ли се, че ме чуваш да го признавам? Страх ме е, че ако се завърна обратно в този свят и чудовищата в него ме приемат обратно, аз отново ще се превърна в онзи ужасен мъж.
Той по-скоро би умрял, отколкото да позволи това да се случи.
Роуз пристъпи към него и нежните й ръце обгърнаха лицето му.
— Ти не заслужаваш този белег, Грей. Не ме интересува какво си правил в миналото си и ти не заслужаваш да носиш тази вина със себе си повече. Ти не си този мъж. Знам го, дори ти да не го знаеш.
— Как го знаеш? — погледна я Грей скептично.
— Защото онзи мъж не би прибрал под закрилата си детето и вдовицата на съсипан благородник. Татко е знаел, че може да ти се довери за нас, Грей. Това нищо ли не значи? Ако ти все още беше онзи мъж, никога не би се оженил за мен и със сигурност нямаше да изговаряш всички тези неща, за да ме убедиш колко ужасен човек си.
Той се намръщи.
— Баща ти ме предупреди да стоя настрана от теб.
Тя се усмихна сладко.
— Каза и на мен да не се доближавам до теб. И двамата сме виновни за брака си, макар че аз отказвам да го приема като грешка. А ти?
— Не, разбира се, но се опасявам, че ти ще промениш мнението си.
— А аз смятам, че ти си идиот. — Тя го целуна леко по устните и отстъпи. — Никога няма да съжалявам, че се омъжих за теб, Грейдън Кейн, но няма и да живея в затвора, който ти наричаш свой живот. Ще излизам в обществото и нека говорят. Знам кои са приятелите ми и това е единственото важно нещо. Но няма да позволя на наранената ти гордост и на срама да ме спрат да се радвам на живота. И ти не трябва да го правиш. Време е да се откъснеш от миналото, Грей. Там няма нищо повече за теб.
Зашеметен, той я наблюдава как пристъпи към вратата. С ръка на дръжката, Роуз се обърна още веднъж към него и го погледна нежно.
— Ако промениш решението си, тази вечер ще бъда в „Сейнт Роу“ на благотворителния маскен бал на лейди Дуейн. Би било чудесна възможност да я оневиниш за нападението над теб, не мислиш ли? Идеалният момент за теб да се завърнеш отново към живота.