Наистина ли? Звучеше му като идеалната възможност да се остави на милостта на вълци.
— Не те заплашвам, Грей. Обичам те с цялото си сърце, но мога да изчакам само определено време. Не мога постоянно да приемам отказа ти за неща, които са важни за мен. Не искам да те губя, Грей, но не мисля, че ще ми оставиш избор.
С тези думи, надвиснали като сатър над главата му, тя отвори вратата и излезе от стаята. Грей остана сам, както предпочиташе, преди Роуз да влезе в живота му.
Как изобщо можеше да го обича, когато не го познаваше? По дяволите, та той не можеше да се познае вече.
Двадесет и трета глава
Ева и лейди Ротшилд щяха да дойдат да я вземат точно в девет вечерта и затова Роуз се погрижи да е облечена и готова още в осем и половина, за да е спокойна. За нещастие имаше много време да обикаля в розовия салон, докато чакаше.
Носеше разкошна вечерна рокля в тъмносиньо с бродирани бели, златисти и розови вишневи цветове по нея. Хедър беше сплела косата й в основата на тила и вдигна плитката като венец около главата й с фуркети. Ансамбълът завършваше с пантофки и ръкавици в тъмносиньо, а бижутата, които Роуз избра, бяха комплект златни обеци с висулки и чифт златни гривни.
— Изглеждате зашеметяващо, мадам, ако ми позволите да отбележа — похвали я Хедър с нескрита гордост.
Роуз се усмихна и още веднъж благодари мислено, че камериерката й бе предпочела да остане тук с нея, отколкото да се върне с майка й в провинцията.
Наистина се чувстваше красива, призна тя пред себе си, докато крачеше из салона, но какъв беше смисълът, когато единственият мъж, който искаше да й се възхищава, нямаше да бъде там с нея? Подозираше, че няма дори да види лицето му, преди да тръгне. Без съмнение самият той крачеше сега в спалнята им или в кабинета си и се проклинаше, задето не прояви достатъчно здрав разум да стои далеч от нея, както го съветваше баща й.
Само Господ знаеше, че в последно време подобни мисли бяха минавали и през нейната глава. Но тя съзнаваше, че хиляди пъти предпочита да е нещастна с Грей, отколкото спокойна с друг мъж. Колко жалка и деградирала беше, за да иска това?
Почукване на вратата прекъсна мислите й. Дали беше Грей, зачуди се тя и притисна ръце към гърдите си, за да успокои пулса си.
— Влез.
Уестфорд я разочарова с появата си.
— Моля да ме извините, Ваша светлост, но каретата на лейди Ротшилд тъкмо пристигна.
Роуз погледна часовника — беше точно девет без една минута, къде бе отлетяло времето?
— Благодаря, Уестфорд. Ще донесеш ли наметката ми, моля?
Той се наведе и изчезна да изпълни молбата й, а Роуз взе чантичката и маската си — малко копринено домино с китайски мотиви. Макар мисълта да бе минала през ума й, нямаше сили да докосне нито една от маските, които бе носила с Грей.
Стоеше зад всяка дума, която му каза, помисли си тя, като излезе от салона с изправен гръб. Той не можеше да очаква да го чака вечно. Но какво щеше да направи тя после? Да си хване любовник? Дори не можеше да си представи някога да пожелае друг мъж. Но може би любовта й към Грей щеше да избледнее с времето достатъчно, за да си намери спътник, с когото да споделя онази част от живота си, която Грей отказваше?
Стомахът й се сви от мисълта. Нямаше как да е от храната — не беше яла нищо от часове, толкова бе изнервена.
Нямаше как и да е бременна, защото от „Сладострастие“ бе научила как да отложи щастливото събитие за поне още малко време.
Не, трябваше да е честна със себе си — идеята да се откаже от Грей или от съвместния живот, който си мечтаеше да имат, я разболяваше физически. Тя нямаше да се откаже. Но нямаше и да се заключи като привидение в тази къща. Отказваше да спре да живее, само защото съпругът й бе забравил как се прави това.
Разбира се, с нейния късмет попадна точно на Грей във фоайето.
Изглеждаше почти сякаш я очакваше и за момент надеждата отново попърха в съзнанието й, но той не беше облечен с вечерни дрехи, а и не носеше маска. Вече слагаше маски все по-рядко в къщата, но тя не смееше да си препише заслугата за това.
Погледът му омекна и се стопли, когато я видя, а устните му се отпуснаха в усмивка.
— Спираш дъха ми — призна той с благоговеен поглед и прегракнал шепот, който я накара да потръпне.
Роуз се усмихна от удоволствие въпреки лекото си разочарование.
— Благодаря ти.
— Исках да ти дам това. — Подаде й плик.
— Какво е? — попита, като го взе.
— Чек за каузата на лейди Дуейн. — Прочисти гърлото си. — Помислих, че може да искаш да направиш дарение.