— Това е много щедро от твоя страна. — Как успяваше едновременно да я вбеси и трогне? Изкушаваше се да надзърне да види сумата, но можеше да направи това и по-късно в каретата.
Той сви рамене.
— Това са само пари. Някой може да ги използва по-добре от мен. — След това отстъпи встрани. — Приятелите ти те чакат, не искам да те бавя повече.
Като прибра плика в чантичката си, Роуз се поколеба, защото не искаше да го остави, макар да знаеше, че трябва.
— Няма да се бавя.
Грей й се усмихна тъжно.
— Остани колкото ти е приятно. Ще бъда тук, като се прибереш.
Наведе се и целуна бузата й. Беше толкова безлично.
Но понеже Ева и майка й я чакаха, Роуз не можеше да го помоли да я успокои. Не можеше да го прегърне и да му каже как се чувства, можеше единствено да си тръгне.
— Лека вечер, Грей.
— Лека вечер, Роуз — с поредната тъжна усмивка.
Странно, но думите им прозвучаха като сбогуване.
Беше самотен.
Без Роуз къщата му се струваше празна и призрачна, като затвор, в който той бе едновременно затворник и тъмничар.
Все още беше рано, но без съмнение Роуз вече танцуваше и се смееше на някаква закачка, която партньорът й бе измислил специално за случая. Вероятно мъжът държеше ръката си малко по-ниско на кръста на Роуз и я притискаше една идея по-близо до себе си. Хората сигурно вече шушукаха и залагаха колко ли време ще отнеме на някой ослепителен развейпрах да съблазни пренебрегваната съпруга на Рейтън.
Точно както преди шушукаха за него, когато набележеше някоя ранима дама.
Със стиснати юмруци той се загледа към звездите през прозореца на кабинета си. Господи, щеше да убие всеки мъж, който се осмелеше да опетни репутацията на Роуз.
Това включваше ли и него? — прошепна едно гласче в главата му. Щеше да го игнорира, ако съзнанието му не се бе захванало да размишлява. Разбира се, че отсъствието му от събитията нараняваше Роуз. Хората говореха, това беше в природата им. Какво ли казваха за нея? Дали я съжаляваха? Дали се обзалагаха колко време ще мине, преди да се превърне в примамка, в нечия любовница?
Преди да се венчае, действията му засягаха само и единствено него, но сега трябваше да мисли и за Роуз. Роуз, която вече бе изгубила толкова много и познаваше отровните пипала на скандала по-добре отколкото бе редно. Тя беше момичето, което толкова мило се погрижи за него, когато той най-малко го заслужаваше. Която го успокоява и наглежда, без да се оплаче, макар той да беше задник и понякога груб дори към нея. Никога не бе искала нещо от него, откакто я познаваше.
Единствено да отиде на един глупав бал с нея.
Никога не поиска сърцето му, макар доброволно да му бе отдала своето. В неговите очи любовта винаги беше слабост, докато Роуз не я превърна в сила. В дар. Сега като се замисли, Роуз го обичаше от години. Никой не би отдал толкова много от себе си на някого, за когото не го е грижа — а тя наистина му бе дала толкова много.
А как й се отплащаше той? Като я оставяше сама да се изправи срещу клюкарите. Той я предлагаше като примамка за мъже без каквито и да било скрупули. Мъже като него навремето. Преди години, ако попаднеше на жена толкова социално уязвима, колкото бе Роуз сега, щеше да я преследва, докато не я съсипе възможно най-бързо.
Що за съпруг бе той, по дяволите? Толкова важна ли бе гордостта му — извратеното му желание да заяви нещо е отсъствието си — че да захвърли на вълците единствения човек извън семейството си, когото обича? На обществото никога не му беше пукало дали ходи на театър и на балове. Отсъствието му не нараняваше никого другиго, освен Роуз и него.
Беше иронично — накъсан смях, подобен на лай, действително се откъсна от устните му, когато се отдели от прозореца и прокара ръка през косата си. Беше обещал на баща й, че ще я закриля. Беше му обещал и че ще стои далеч от нея. Ако вече бе нарушил едното обещание, то можеше да спази поне първото.
Но не честта подпалваше кръвта му и караше животът отново да кипи във вените му. Той не искаше да бъде сам повече. Не искаше да живее нито миг без Роуз. Неговото място беше до нея, а нейното — до него. Тя беше права — той беше страхливец. Беше ужасен човек и бе понесъл последиците, но не пострада само той. Маги, лейди Дуейн, също страдаше, но за разлика от него тя се изправи пред обществото с гордо вдигната глава. Не ставаше въпрос как обществото ще приеме него, а как той ще се изправи пред тях.
Един променен, по-добър мъж, щеше да се изправи честно пред постъпките си и пред хората, които бе наранил. Един по-добър мъж щеше да заеме мястото си и да понесе всеки неудобен момент търпеливо. Ако наистина се беше променил, както Роуз искрено вярваше, сега трябваше да направи нещо по въпроса, защото криенето го превръщаше единствено в по-голямо чудовище, отколкото всъщност беше.