Докато отиваше към стаята си с широки крачки, несигурността и очакването се бореха за надмощие в съзнанието му, а пред очите му преминаваха лицата на майка му, на Арчър, Тристан, Бронте и Роуз. Тези хора означаваха за него целия свят, а в момента поведението му нараняваше тях повече, отколкото беше наранил когото и да било в миналото си. Как бе могъл да е толкова сляп? Толкова глупав! Естествено, че Бронте не искаше той да я води до олтара. Та тя сигурно вярваше, че той самият не би пожелал това и искаше да им спести болката да трябва да й откаже. Горкото младо момиче, принудено да живее в сянката на отвратителното му минало.
Знаеше, че и лейди Дуейн смята брат си за отшелник, но го защитаваше въпреки това.
За бога, спря се Грей по средата на стълбището, това ли се опитваше да направи и Бронте? Като го отблъскваше, тя го защитаваше — даваше му съвършеното извинение да се оттегли в скривалището си и да не напуска зоната си на комфорт дори заради нея. Осъзна, че е истина и това свали невероятно бреме от плещите му.
— Глупаво малко момиченце — каза сякаш на себе си.
Не знаеше дали да се радва на откритието си, или да заплаче. Толкова много хора страдаха заради наранената му гордост и липсата му на здрав разум. Единствено той не беше засегнат, защото още преди години се бе отказал от живота. Господи, кога бе позволил това да се случи?!
Онази сутрин в Хайд Парк се беше почувствал жив. Любенето с Роуз бе живот сам по себе си. Тя го беше върнала към живот с ласките си, с вярата си, че той е повече, отколкото самият той би повярвал, че може да бъде.
Не заслужаваше нито любовта, нито уважението й, но по-скоро би умрял, отколкото да ги изгуби. Щеше да направи всичко, за да ги задържи.
А това означаваше да преглътне гордостта си — дело, което оставяше горчив вкус в устата му. Означаваше да се изправи пред миналото си и да опита да се извини и компенсира за всички ужасни неща, които бе сторил. Някои от тях никога нямаше да могат да бъдат изличени. Щеше да има хора, които ще продължат да го мразят, а и той не очакваше никой от така наречените му приятели да му се притече на помощ, щом го бяха изоставили.
Но той имаше Роуз и с божията благословия тя щеше да бъде до него.
Поколеба се на края на стълбището, стискайки перилото, защото ужасна мисъл прекоси съзнанието му. Ами ако изпълнеше молбата й и въпреки това я изгубеше? Тя му каза, че не може — че няма — да го чака вечно, но ако обществото го отхвърлеше, а с него и нея? Роуз беше толкова социално същество, че щеше да се поболее без хора около себе си.
С решително стиснати устни Грей влезе в спалнята, която делеше с Роуз.
Знаеше какво трябва да направи.
Ето защо Грей харесваше маските, помисли си Роуз, докато се разхождаше из тълпата в „Сейнт Роу“. Беше невероятно, но маската му би го направила незабележим единствено в стая с други маскирани хора.
Дали биха го разпознали, ако дойдеше? Или ако се появеше от сенките и я поканеше на танц? Може би, а може би не. Така и нямаше да разберат, защото не съществуваше дори миниатюрен шанс Грей да се появи тук тази вечер.
Лейди Дуейн се трогна силно от дарението на Грей.
— Защо е толкова щедър? — прошепна тя, когато видя сумата. Гласът й беше притеснен.
Роуз стисна ръката й със своята.
— Мисля, че това е предложение за помиряване. Жест на добра воля.
Съдейки по лицето на блондинката, греховете му бяха опростени.
— Със сигурност ще включа Негова светлост в благодарствените си картички.
— Сигурна съм, че ще оцени това.
Роуз не добави, че Грей не получаваше лична поща освен от семейството си. Никой не го и посещаваше. Той наистина бе сам.
Но това си беше по негова вина, опита се да си припомни тя, когато съжалението я стисна за гърлото. Със сигурност тук имаше хора, които биха го възприели като приятел.
Когато се огледа, Роуз не можа да не се зачуди колко ли от тези жени бяха споделяли леглото на Грей. Наистина не искаше да знае и нямаше значение, но въпреки това не можа да пропъди неканените мисли, които изпълниха главата й. Може би наистина бе по-добре, че избягваше обществото.
— Ваша светлост?
— Мистър Максуел — обърна се тя с хладна усмивка, благодарна за разсейването.
— Надявам се, че не ви безпокоя? — Макар лицето му да бе покрито с леопардова маска, Роуз щеше да разпознае Келън навсякъде, особено по гласа му.
Не беше забравила думите му при последната им среща, но сега не й се струваха толкова важни.