Така той щеше да знае, че е бил в мислите й, когато си е тръгнала.
След това погледна за последно към мъжа, променил живота й завинаги, преди да отвори тихо вратата и да се измъкне навън. Избърза надолу по стълбите, провери външния си вид, както беше планирала, и изтичала улицата, за да си хване карета. Покрай клуба имаше постоянен поток и не й се наложи да чака. Очевидно не беше единствената, която си тръгваше от „Сейнт Роу“ призори.
Даде адреса на гарата на кочияша, изкатери се в каретата и се отпусна на меките възглавнички.
Каретата дори не бе стигнала края на улицата, когато сълзите потекоха по страните й. Какво, по дяволите, не бе наред с нея? Току-що бе преживяла най-невероятната нощ в живота си — неповторимо любене с мъжа, който обсебваше мечтите й и я караше да се чувства толкова невероятно щастлива, колкото никой друг.
Тогава защо се чувстваше толкова ужасно?
Трета глава
Тя си беше отишла.
Грей се събуди от звука на ромолящия по прозореца дъжд — нежно шумолене, което го подтикваше да се обърне на другата страна и да се обвие около фантастичната жена в леглото до него. Така и разбра, че е останал сам. Дори не я беше чул да си тръгва.
Вместо нея, той придърпа към себе си възглавницата й и вдиша дълбоко нежния й аромат. Уханието й — свежо като звънтящия отвън дъжд — го изпълни с толкова силно желание, че беше готов да прокълне мига, в който я забеляза.
Коя беше тя, че успя да изпълни всяка негова фантазия така съвършено? Дали не я беше сънувал? Отметна чаршафите и седна на ръба на леглото. Нямаше смисъл да се излежава, щом беше сам. Трябваше да се върне в Мейфеър и да се приготви за пристигането на гостите си. Сега щеше да му бъде толкова по-лесно да се срещне с „истинската“ Роуз.
Напълно облечен, като изключим вратовръзката, Грей посегна към захвърлената копринена лента на масата и откри в спиралата й увита една-единствена виненочервена роза. Беше част от бродерията на роклята й. Усмихнат, той поднесе нежния цвят към носа си, макар да знаеше, че няма аромат. Значи не го беше изоставила без никаква мисъл за него. Беше му непонятно защо се почувства толкова добре от този факт. Все пак беше само секс. И все пак, да му остави избродирана роза, когато самата тя бе за него една фиктивна Роуз… иронията на всичко това нямаше как да му убегне.
Щеше да бъде една наистина дълга седмица, докато я видеше отново. Докато завързваше вратовръзката си, си припомняше чувството да бъде с нея — колко тясна, топла и влажна бе тя за него. Почти срамежлива. Дори за миг не му беше трудно да й повярва, че бе точно толкова невинна, колкото би била и Роуз.
Следващия път нямаше да му се налага да бъде толкова внимателен, макар че щеше да има достатъчно търпение, за да се наслади на много, много повече от тази пленителна жена. Дори мисълта за това, което щяха да си причинят един на друг бе достатъчна, за да го възбуди отново. Трябваше да спре да си мисли за нея, ако не искаше да се изложи публично.
Грей напусна клуба през частен изход, където нямаше опасност да бъде забелязан нито на излизане, нито на улицата. Разбира се, кочияшите знаеха за него, което го правеше дори още по-привлекателен. Така никой не караше каретата и екипажа си да ги чакат, заявявайки на всички любопитни, че ще се приберат у дома чак на сутринта. Даде указания на мъжа на капрата на най-близката карета, качи се в нея и съвсем скоро беше на път за къщи.
Интериорът на каретата не беше и наполовина толкова добър и уютен, колкото в неговата собствена, но беше чисто и удобно, което го устройваше напълно. Определено беше пътувал и в по-лоши условия. В младите си години, много преди инцидентът да го бележи и да промени живота му завинаги, той беше голям развратник и с удоволствие се наслаждаваше на всичко декадентско и порочно, без много да се интересува.
Забележително бе как белязано лице и жесток побой можеха да променят приоритетите на човек.
Каретата го остави пред вратата на дома му. Рейтън Хаус бе пищен спомен от отдавна отминала епоха — рицарска архитектура с неокласически елементи, добавени от Робърт Адам[1] почти век по-рано. Грей предполагаше, че е негов ред да добави нещо малко към екстериора на къщата, следвайки примера на предците си, но сърце не му даваше да подложи доброто старо момиче на още „усъвършенстване“. Харесваше я точно такава, каквато си беше.
Подобно на екстериора, интериорът на къщата беше стар, но елегантен — със сигурност дължеше по нещо от характера си на всяко поколение Кейн, което бе живяло в къщата. Херцогският дом никога не бе напускал владенията на рода Кейн по кръвна линия и макар Грей да знаеше, че шансовете му да гарантира пълноправен наследник на рода са почти нулеви, защото трябваше да се ожени, за да има признато потомство, беше сигурен, че Арчър или Тристан без съмнение щяха да осигурят необходимото момче, което да наследи къщата след неговата смърт.