— С радост ще жертвам левия си тестис за толкова прекрасна нощ, колкото явно е била твоята — изкоментира по-младият мъж и допълни чашите им с черно ароматно кафе. — Каква е тя?
Грей се съвзе и поднесе чашата към устните си.
— Тя беше всичко, което някога съм искал. — Осъзна, че думите му са лъжа, в мига, в който ги изрече. — Или поне най-близкото подобие, което някога ще имам.
Арчър го изгледа изпитателно и отхапа от хлебчето си с ягодово сладко.
— Нека да позная — тъмна коса, светла кожа и задниче, което с удоволствие би захапал?
Грей не знаеше дали да се разсмее от точното описание или да скастри брат си за липсата на такт.
— Нещо подобно.
Брат му кимна, отхапа, сдъвка и преглътна, преди да продължи.
— Знаеш ли, така и не разбрах защо просто не се ожениш за лейди Роуз.
А Грей си мислеше, че е успял да прикрие обсебеността си от нея.
— Защото тя не е за мен.
— Това са просто глупости и ти много добре го знаеш.
Грей въздъхна. Колко често бе водил същия този разговор със себе си? Без значение какви аргументи в полза на обсесията си привеждаше, онази част от него, която все още имаше малко чест, знаеше как е правилно да постъпи.
— Не подлежи на обсъждане.
Арчър поклати глава, а по устните му се плъзна усмивка.
— За бога, Грей, ако някога открия жена, която да искам толкова силно, бих направил всичко, за да бъде моя.
Грей хапна още от яйцата в чинията си.
— Но аз не мога да я имам. Има твърде много причини, заради които тя и аз никога няма да бъдем двойка.
— Кажи ми една.
— Тя е създадена за партита и балове и копнее да бъде любимка на обществото.
— Значи захвърли проклетата маска и се присъедини към нея.
— Бих предпочел да си извадя око с лъжичка за сладко.
Арчър сви рамене.
— Значи тя просто не означава достатъчно много за теб.
Вилицата на Грей иззвънтя по чинията му.
— Майната ти! — сега вече беше наистина бесен на брат си.
— Това си беше чисто и просто извинение и ти го знаеш — коментира Арчър хладнокръвно.
— Ами какво ще кажеш за факта, че никога няма да разбера дали няма да приеме да се омъжи за мен само от благодарност, че съм спасил семейството й?
— Винаги можеш да я попиташ — парира го брат му.
Грей се отпусна назад в стола си и изгледа по-младия си родственик все едно ги деляха десет години, а не няколко месеца.
— Щеше ли да искаш да чуеш истината, ако беше на мое място?
Брат му нямаше готов отговор за това. И от примиреното спокойствие, което се изписа по лицето на брат му, разбра, че това е най-големият му страх и основен аргумент в подкрепа на твърдението му.
— Не, предполагам.
Изгубил апетит, Грей захвърли салфетката си на масата.
— По-възрастен съм от нея с десет години. Бях приятел на баща й и съм сигурен, че ме възприема като обичен чичо. А дори и да не е така, обещах на Чарлс, че няма да я докосна. — Херцогът на Марсден беше един от най-близките му приятели — всъщност единственият му истински приятел. Обещанието към такъв човек не можеше да се наруши лесно.
Арчър се отдръпна назад с явно изписани на лицето недоверие и почуда.
— Защо, по дяволите, си направил това?
— Той ме помоли. — Грей сви рамене.
— Не си ми казвал това преди — упрекна го Арчър и поклати глава.
— Предполагам, че се срамувах. — А беше и засегнат, макар да разбираше защо приятелят му моли за подобно обещание човека, чиито сексуални апетити и подвизи за малко да костват живота му. На негово място Грей би изискал от себе си същото проклето обещание. И макар да беше свободомислещ, Грей държеше на думата си.
Арчър го наблюдава дълго и изпитателно, подпрял глава на ръката си. Разсеяно прокарваше палец по горната си устна и размишляваше.
— Дяволите да го вземат, Грей. Чарлс Данвърс беше един проклет негодник.
— Доста точно — усмихна се Грей горчиво на обидата към близкия си приятел.
— Смятам, че трябва да облечеш синята тафтена рокля на първия си бал. И вероятно розовата с набраните ръкави на втория. Колко мило от страна на херцога да ти купи такива прелестни одежди! Да не забравиш да му благодариш.
Роуз реагира с вяла усмивка. По-възрастната жена едва си бе поела дъх, откакто напуснаха Брамсли. И макар да обичаше да вижда майка си толкова оживена — горката, беше се превърнала буквално в сянка през последните две години, откакто бащата на Роуз почина — тя наистина се молеше за малко тишина и спокойствие, за да събере мислите си, преди да пристигнат в Рейтън Хаус.
— Ще благодаря на Гр… на херцога, майко. Обещавам.
Майка й се усмихна и скръсти ръце в скута си като дете, обзето от радостна възбуда. Надзърна през прозорчето на каретата с озарен от радостта поглед.