— Толкова отдавна не съм била в Лондон, че бях забравила колко ми липсва.
Майка й не беше стъпвала в Лондон, откакто баща й почина. Роуз бе имала късмета да погостува на своя приятелка миналата година, когато семейството й бе в града. Не и по време на Сезона, разбира се. Това беше първият й Сезон от почти три години насам. Три дълги години, откакто не бе обличала рокля в цвят различен от черно или сиво. Три години, откакто за последно танцува или украси косите си с цвете. Толкова отдавна не се бе гласила в нови одежди, за да може потенциални ухажори да я забележат.
Три години — до миналата нощ.
Още едно нещо, за което трябваше да благодари на Грей. С тази скорост през следващите две седмици нямаше да прави нищо друго, освен да му демонстрира признателността си.
Част от нея не можеше да се отърси от чувството, че изминалата нощ беше грешка — тя беше извършила грях. Но искаше да го направи. Искаше го повече от всичко друго — повече отколкото копнееше баща й да не бе проиграл всичките им пари.
А и беше приказно дори повече, отколкото си беше представяла, но и ужасно също, защото колкото и добре да се бе преструвал Грей, че прави любов с нея, той я смяташе за напълно непозната. Никога нямаше да разбере истината и това помрачаваше красотата на тяхната нощ заедно, независимо че тя не съжаляваше за нея.
Майка й опъна гънките по черната коприна на полите си. Отказваше да изостави траура си и да облече нещо цветно. За щастие, тя бе една от онези жени, които изглеждаха зашеметяващо елегантно и в черно, преодолявайки строгостта и трагичността на цвета за сметка на достойно и светско излъчване. Роуз смяташе, че дори самата кралица Виктория не би открила несъвършенства в траура на майка й по починалия й съпруг. Черната й коса бе издърпана назад в класически кок, който би изглеждал строг на по-обикновена жена. Кожата й бе толкова бяла — дори по-бяла от тази на Роуз, която бе наследила физиката и визията на баща си. А очите й бяха зелени като пролетна трева. Толкова зашеметяваща беше майка й. Болеше я от радостта да я вижда толкова щастлива. Тя заслужаваше да бъде щастлива.
— А ти какво ще обличаш за баловете, майко?
Майка й сви рамене.
— Сигурна съм, че имам няколко подходящи рокли.
Всичките черни. Всички — обикновено елегантни. Майка й нямаше да иска да се набива на очи, а дори само този факт със сигурност щеше да привлече към нея много нежелано внимание. Визията й неизменно караше мъжете да я зяпат и черното щеше да бъде нейната броня!
Като се наведе напред през малкото разстояние, което ги разделяше, Роуз внимателно хвана майка си за ръката, внимавайки да не разбуди малкия сив териер, заспал на седалката между двете.
— Ще си позволиш да прекараш приятно, нали?
Усмивката на майка й искаше да й угоди и да я успокои, докато покри ръката й със свободната си длан.
— Разбира се.
Което означаваше, че ще съсредоточи цялото си внимание в това Роуз да си прекара добре, а тя щеше да се радва на това.
Не че Роуз беше отговорна за щастието на майка си, напротив. Никой не очакваше това от нея и тя го знаеше, но това не я спираше да чувства тежестта на тази отговорност на раменете си.
— Вероятно би могла да се свържеш със стари приятели — предложи тя и се облегна назад върху възглавничките, докато каретата подскачаше по каменистия път. — Да подновиш старите познанства.
Майка й изглеждаше леко изненадана от идеята.
— Да, защо не, предполагам, че мога. — Тя се усмихна. — Би било чудесно отново да се видя с някои от дамите.
Напрежението в гърдите на Роуз се отпусна и тя си пое спокойно дъх, осъзнавайки едва в този момент колко напрегната е била заради майка си.
— Сигурна съм, че и те ще се зарадват да те видят, мамо. — Поне онези, които й бяха верни приятели. Други вероятно щяха да игнорират майка й заради пропиляното от починалия й съпруг богатство, а винаги щеше да ги има и онези, готови да забравят всичко заради евентуалната благосклонност на херцога на Рейтън.
Господи, списъкът с причини за благодарност нарастваше.
Роуз изпъна гръб. Колко ли време оставаше до Рейтън Хаус?
Майка й вероятно бе забелязала нейното неудобство.
— Почти пристигнахме — успокои я тя, като погледна пейзажа през прозореца.
В следващия момент вече преминаваха между масивните каменни колони на висок портал от ковано желязо. Портата се затвори плавно зад тях и те продължиха да се движат гладко по алея към сенчест вътрешен двор.
Рейтън Хаус. Сърцето й препускаше в гърдите. Пристигнаха.
Какво ли се надяваше да се случи, когато прекрачеха вратите на дома? Че Грей ще дойде да ги посрещне, ще разпознае в нея любовницата си от изминалата нощ и ще падне в несвяст в краката й? Може би щеше да я умолява да се омъжи за него, принуждавайки я да наруши всички обещания пред покойния си баща и да стане негова съпруга.