Единственото, което наистина искаше, бе да се изправи пред Грей, без да чувства как подът пропада под краката й, когато той я погледнеше. Тя искаше да знае, че би могла да изпитва същите необуздани чувства, които изпитваше към него, и към друг мъж. Надяваше се, че това е възможно.
Лакей в униформа на имението им отвори вратата и пусна стълбичката, подавайки ръка за опора първо на майка й, а после и на нея. Когато слезе от каретата, майка й притисна териера Морис до гърдите си.
Роуз я последва. Въздухът в градината беше приятно свеж в сравнение с лекия задух в каретата, но не така уханен както в Кент. И все пак това беше лондонски въздух, което го правеше чудесен сам по себе си.
Докато пажове се грижеха за багажа им, Роуз и майка й изкачиха стълбите към къщата. Икономът Уестфорд ги чакаше с гостоприемно отворена врата и сдържана, но съвсем искрена усмивка.
— Лейди Марсден, лейди Роуз. За мен е удоволствие да ви видя отново.
Вътре в къщата сърцето на Роуз заби дори по-силно. Дали и Грей щеше да се срещне с тях? Или отсъстваше от дома? Може би още беше в „Сейнт Роу“, в леглото, където тя го остави…
— Камила, Роуз!
През тялото й премина силна тръпка, когато чу гласа му. Само той им беше толкова близък, че да ги нарича с рождените им имена. Родителите й бяха настояли за тази близост, особено след като той ги спаси. Беше повече, отколкото си позволяваха дори някои омъжени двойки, но някак си изглеждаше правилно да му позволят подобна свобода.
Той се приближи към тях през фоайето, облечен в тъмносиви панталони и същото на цвят сако. Ризата и вратовръзката му бяха снежнобели, искрящи в контраст с естествения му загар и костюма. Тъмната му коса беше сресана назад, за да открие лицето му, а маската, която носеше миналата нощ, беше изчезнала.
С тях се чувстваше достатъчно спокоен, за да им позволи да виждат белега му.
Беше накъсана светла линия, която се спускаше от лявото му слепоочие надолу до челюстта му. Не беше много голям и не самият белег, а начинът, по който го бе получил, беше наистина стряскащ.
Той се приближи към тях и поздрави майка й. Роуз просто стоеше и наблюдаваше глупаво как Грей прегърна майка й и я целуна по бузите. Тя не чу какво си казаха двамата и бе почти неспособна да мисли от шума на бучащата в тялото й кръв.
И тогава Грей се обърна към нея с братски разтворени обятия.
— Роуз, толкова се радвам да те видя.
Беше сигурна, че е искрен. Радваше се да я види. Освен това нямаше никаква представа, че я бе видял и малко по-рано същата сутрин. Той не знаеше. Лице в лице с нея, прегръщайки я, как така не бе способен да почувства, че тя бе жената, която бе любил с такава страст през изминалата нощ? Нима косата й миришеше различно? Или пък парфюмът й? Не ухаеше ли вече на дъжд? Или всичко това беше лъжа?
Как можеше да не познае? Толкова безличен ли беше сексуалният акт за него, че не разпознаваше любовниците си, когато ги срещнеше? Със или без маска, със сигурност би трябвало да може да я разпознае. Тя го разпознаваше без маската му. Винаги и навсякъде щеше да го разпознае.
Напълно ли бе сбъркала в преценката си на чувствата му към нея?
Или може би, помисли си огорчена тя, като се отдръпна от прегръдката му, бе получила онова, което заслужаваше, задето го заблуди и подведе да я мисли за непозната. Може би всъщност трябваше да се радва, че не я разпозна. Трябваше да е благодарна, че въпреки огромното желание, което явно бе провокирала у него, не му бе оказала повече влияние от жените, с които той задоволяваше нагона си и после изоставяше без угризения.
И беше благодарна. Така нямаше да й се налага да обяснява какво бе направила и защо. Щом не я разпознаваше, значи нямаше да се разстрои, ако тя не се появеше на срещата им следващата седмица.
Не, тя нямаше да повтори грешката си и да се върне в „Сейнт Роу“.
Четвърта глава
— Лейди Хълберт настоява за удоволствието от нашето присъствие на чай следващата седмица. — Спомена Роуз, поглеждайки плахо над ръбчето на розовата покана в ръката й, докато с другата внимателно оставяше чашата с чай в чинийката й на масата.
Понеже само тримата пиеха чай в салона на имението, Грей използваше момента да я наблюдава открито с едва доловима усмивка на устните си. Наистина го мислеше, когато й каза, че се радва да я види. Тя беше като слънчев лъч след дъждовна седмица. Благодарение на прелестната му любовница от изминалата нощ сега той бе способен да се наслаждава на компанията на Роуз без вината и изкушението на непреодолимото желание, което обикновено го обземаше в нейно присъствие.