Роуз си играеше с неотворена покана и пръстите й внимателно проследяваха ръбчетата на плика. Погледът й се отклони към масата пред нея, преди да срещне този на Грей. Този път поне не беше толкова колеблива, но у нея все още имаше някаква резервираност, която го безпокоеше.
— Изискванията ми към моя съпруг са съвсем простички — отговори ясно тя. — Единственото, което искам, е мъж, който да ме цени и обича повече от всичко — от коня си, от богатството си и от гордостта си.
Да чуе това простичко и все пак невъзможно изискване подейства на Грей като удар в слънчевия сплит. Колко ли щеше да се разочарова, горкичката. И колко извратено беше от негова страна да ликува заради потенциалното й разочарование? Тя вероятно щеше да открие мъж, който да я обича повече от коня си, дори повече от богатството си, но никога нямаше да намери мъж, която да я обича повече от гордостта си — не и без да я намрази заради това в някакъв момент.
— Повече от коня си? — опита се да се пошегува. — Мило момиче, очакваш твърде много.
Усмихна й се широко, за да подскаже, че наистина само се шегува, и това изглежда я спечели на негова страна. Никога преди не се бе чувствал така отчужден от нея. Приятелството им винаги бе силно и искрено, макар да го измъчваше, че е само това — приятелство. Затова когато тя отвърна на усмивката му — първоначално колебливо, но после със също толкова широка и искрена усмивка — той се почувства все едно е на седмото небе.
— Вероятно мога да размисля и да отменя това изискване, ако господинът е достатъчно привлекателен.
Тримата се разсмяха заедно и това сякаш възстанови приятната приятелска атмосфера помежду им. Грей си взе още един сандвич и забеляза, че Камила приготвя чиния с почерпки за дъщеря си.
— Трябва да хапнеш нещо, Роузи. Не искам да залинееш.
— Да залинея? — Дъщеря й се разсмя от самата идея. — Ако искам всички прекрасни рокли, които Грей ми подари, да ми стоят добре, трябва много да внимавам какво слагам в устата си.
Погледът на Грей моментално се спря върху устните й. Приятно извитата горна устна докосваше сочната и изкусително плътна долна устна толкова пленително, че той веднага се сети за поне няколко неща, които искаше да плъзне между тях.
Господи, беше такъв развратник. Мръсен, долен развратник! Именно тези мисли за жените му навлякоха проблемите преди години, но това явно не му бе помогнало да си научи урока. И макар вече да не спеше с всяка срещната фуста, моралът му не се беше подобрил значително от това.
Роуз угоди на майка си и прие от нея чинията със сандвичи и бисквитки. Дори отхапа малко от един от чаените сандвичи, преди да остави чинията настрана и отново да се върне към поканите.
Колко ли от тях идваха от хора, които бяха искрени в желанието си да се порадват на нейната компания? Вероятно по-малко от половината. Някои хора със сигурност просто бяха постъпили така, както смятаха, че се очаква от тях, предвид факта, че Роуз бе дъщеря на граф — макар и разорен — и благодарение на Грей имаше завидна зестра. Други със сигурност виждаха в нея подходящото средство да се доберат до малко пикантна информация по негов адрес. Тези хора със сигурност щяха да останат разочаровани. Неговата прелестна Роуз беше безкрайно лоялна. Тя никога не би говорила за него — поне не и по начина, който биха очаквали от обществото. В това отношение тя бе и един от най-верните му приятели. Една от съвсем малкото хора, които отказваха да се обърнат срещу него, макар да би било изцяло в техен интерес, ако го направят.
Грей беше нападнат, преди Чарлс да изгуби всичко, така че верността й към него не бе подхранвана от инстинкт за самосъхранение. Тя просто не беше способна да предаде доверието на човек, на когото държи.
Осъзнаването на този факт го нараняваше дори по-успешно, от което и да било острие на света.
— Благодаря — едва успя да отвърне. Изгледаха го учудено. — И на двете ви.
— За какво? — Камила застина, както си сипваше нова чаша чай.
— За вашата загриженост. — В гърлото му се събираше буца, не изпускаше погледа на Роуз от своя. — За мен е чест да бъда ваш приятел.
Изражението на Роуз се промени до нещо, което той не можеше да разпознае, но което плени сърцето му без съмнение. Какво, по дяволите, не беше наред с него? Само няколко часа в нейната компания бяха достатъчни, за да забрави за гордостта и мъжкото си достойнство.
— Винаги можеш да разчиташ на приятелството ни — отвърна му тя и бързо погледна жената до себе си. — Нали така, майко?
По дяволите, за момент той дори бе забравил за присъствието на Камила.