Внушителната кремава на цвят сграда се простираше нашироко подобно на корпулентния крал Джордж IV, по чието време беше издигната. Замислена първоначално като театър, постройката изпълняваше тази своя функция в продължение на петдесет години, преди собственикът й — някой си господин Трюсбъри, да изгуби в една игра на карти всичко, което притежава. Достатъчно скандално бе, че изобщо бе решил да рискува имуществото си по такъв начин. Но да изгуби всичко от жена… е, наложи се Трусбъри да напусне Англия — не само за да избяга от кредиторите си, но и за да се откъсне от жестоките подигравки на обществото.
Виен ла Рийо не беше обикновена жена. Това стана ясно скоро след като тя официално стана собственичка на театър „Сейнт Роу“ и за шест месеца превърна западащото улично вариете в най-посещаваното място в цял Лондон — елитен клуб, отворен за всеки джентълмен и всяка дама, които бяха достатъчно богати, за да платят цената и да прекрачат вратите му. Сградата стана дом на ежевечерни балове и празненства, притежаваше отличен ресторант за широка аудитория богати посетители и само балове като днешния, на които всички носеха маски и поради това общуваха доста по-непринудено и свободно помежду си… е, на тези балове се канеха само избрани членове на клуба и то с предварително потвърждение на присъствието им. Единственият шанс външен човек да присъства на събитието, бе като гост на някой от членовете на клуба.
Арчър присъстваше като негов гост. Не защото Грей се нуждаеше от подкрепата на брат си, а защото знаеше колко безсмислено е да присъства на подобно събитие без освежаващата компания на по-малкия си брат.
А тази вечер Грей изпитваше нужда, която не можеше да игнорира повече, независимо от присъствието на брат си. „Сейнт Роу“ преливаше от енергия и приповдигнато настроение, а под тях трептяха сладострастие и хиляди чувствени обещания. Именно заради тези обещания бе дошъл Грей, докато празненството се вихреше и ескалираше под терасата, на която бе седнал да наблюдава гостите. И да изчака.
Арчър, по-малък от него с незначителните десет месеца, седеше с него. По-младият Кейн не притежаваше придирчивостта на брат си по отношение на жените и беше готов да танцува и да се забавлява безрезервно с всяка, която го пожелае и покани. Приличаше малко на състезателен кон, готов всеки миг да хукне в надпреварата.
— За бога, Арч. — Грей не успя да скрие раздразнението в гласа си. Беше влудяващо и унизително брат му да кръжи около него като бавачка около невръстно дете, особено когато за всички бе видно, че Арчър предпочита да е на друго място. — Ако топките ти са толкова натежали, отиди си намери някоя дама, която с удоволствие ще те избави от мъките ти, и ме остави на мира.
Арчър се скова върху кадифения стол. И той като брат си носеше семпла черна маска.
— Топките ми са си съвсем добре, благодаря. Виждаш ли нещо, което ти харесва?
Отмествайки поглед към бляскавия хаос на тълпата под себе си, Грей сви безразлично рамене.
— Не още.
— Не разбирам невъзможните ти критерии. Чифт красиви очи, мила усмивка и чувствена природа не са ли напълно достатъчни за теб?
— Не — отвърна той, без да отмества погледа си от танцуващите. — Не са ми достатъчни. — Интересите на Грей спрямо потенциалната му партньорка далеч не бяха толкова повърхностни и благородни. Желанията му се простираха далеч отвъд приятната компания и подозрително приличаха на силна обсебеност.
Всичко, което той изискваше, беше гъста, тъмнокафява коса, чувствено извити устни и сочна фигура. Това му беше достатъчно, за да се преструва, че партньорката му е жената, която наистина иска.
Роуз. За последен път очите му пируваха с прекрасните й извивки и блясъка на големите й красиви очи преди няколко месеца, когато посети имението си в Кент. Брамсли беше достатъчно близо, за да го посещава и по-често, ако реши, но все пак достатъчно далеч от Лондон, за да може винаги да си намери извинение и да не отиде. Защо тогава да се измъчва с тази агония повече от необходимото?
Цялото бреме на това доброволно наложено мъчение се спусна на плещите му, докато наблюдаваше веселбата на събраните под него хора от тъмнината на собствената си изолация. Безшумен като сянка, той допи шампанското си и постави празната чаша на масата до себе си. Беше търпелив ловец, но гладът му превръщаше опънатите му нерви в оголени, болезнено чувствителни нишки.
И въпреки това, щеше да почака.
— А, ето там има едно красиво малко птиче, което изглежда ентусиазирано да си свие гнездо. — Арчър се наведе напред на стола си, а изсеченото му лице изразяваше напрегнато очакване. И двамата братя имаха еднакво гъста и чуплива коса, но тази на Арчър беше черна, докато косата на Грей беше по-скоро червеникава. Светлосините им очи бяха еднакви, макар че веселието искреше по-ярко и по-често в погледа на Арчър. Грей беше сигурен, че собствените му скули не са така високи, нито носът му бе така остър. И все пак, въпреки видимите им разлики, никой не можеше да отрече общия им произход. Родът на Кейн се разпознаваше непогрешимо. По-младият им брат Тристан и сестра им Бронте бяха живото доказателство.