— Шшшш! — Роуз параноично се огледа дали някой ги е чул, но нямаше никого в опасна близост до тях.
— Не ми шъткай, Роуз Данвърс. Аз съм най-добрата ти приятелка, а ти ме накара да чакам цели четири дни! Искам всички подробности!
Цялата изчервена, Роуз се загледа в наполовина изяденото парче торта в чинията си. Ева определено не избра най-подходящия момент, но така поне Роуз нямаше да изяде цялото парче.
— Какво искаш да знаеш?
Ева я изгледа невярващо.
— Всичко, разбира се! — След което сякаш осъзна с кого говореше и въздъхна. — Откри ли го?
— Да — кимна Роуз и се изчерви още по-силно. — О, Ева!
Приятелката й я стисна за китката, изпускайки вилицата в чинията си.
— Този задник не те нарани, нали?
— Не! — След това започна да шепне. — И не е задник. — Използването на такъв груб език я накара да се чувства непокорна и опасна.
Ева се отпусна малко, поуспокоена.
— Значи… се е отнесъл добре с теб?
Роуз кимна и се приведе към нея.
— Това беше най-невероятното преживяване за мен досега.
Блондинката се засмя и се приближи още към нея.
— Разкажи ми всичко.
Роуз с удоволствие, но и с мярка, изпълни молбата й, оглеждайки се за любопитни слушатели на всеки няколко минутки.
Когато приключи с разказа, Ева я изгледа с любопитно изражение.
— Звучи невероятно.
— Така беше.
— Тогава защо звучиш така… разочарована? — попита я Ева направо.
Роуз въздъхна.
— Ще ти прозвучи жалко, но когато се видях с Грей на следващия ден, той не ме позна.
— Но нали ти не искаше той да знае, че си ти?
Роуз се изсмя мрачно.
— Не искам, така е. — Извърна се, за да погледне приятелката си в очите. — Но част от мен все пак иска той да осъзнае, че това бях аз, Ева. Искам той да види жената в мен, да бъда бреме или отговорност за него.
— Сигурна съм, че не гледа на теб по този начин.
Клатейки глава в несъгласие, Роуз остави чинията си настрани — апетитът й си беше отишъл.
— Мислех си, че с този план само ще оправя нещата, а всъщност стана по-лошо. — Защото чувствата й към Грей не изчезнаха, както се надяваше, а напротив — задълбочиха се.
Ева прехапа устни.
— Ще се срещнеш ли с него отново?
— Не. — Роуз поклати глава непреклонно.
— Но Роуз, той иска да те види.
— Не мен, а нея — изрече тя по-огорчено, отколкото й се искаше да прозвучи. Той може и да бе прошепнал името й, но не нея искаше да види отново.
Ева се изсмя.
— Но ти си тя. — Тя отново я хвана за ръката. — Роуз, не разбираш ли? Ти си тази, която той иска да види отново, независимо дали го осъзнава, или не.
Роуз не беше мислила за това по този начин. Не беше напълно убедена, че приятелката й е права, но думите й бяха достатъчни да я накарат да се съмнява в собствената си преценка. Отново поклати глава. Да го вземат дяволите, завиваше й се свят.
— Просто не знам.
— Ще го измислиш, винаги успяваш — успокои я Ева. — О, господи!
Роуз вдигна глава от възклицанието на приятелката си. Ева гледаше над рамото й с широко отворени очи и зяпнала уста. Тя проследи погледа й към онова, което я бе накарало да изгуби самообладание.
— О, господи! — повтори тя възклицанието при вида на мъжа, който явно току-що бе пристигнал. Той беше висок, с гъста чуплива коса, тъмни очи и толкова пленителна усмивка, че можеше да изкуши и монахиня. Веднъж, сякаш преди милиони години, тя си мислеше, че ще бъде негова съпруга, но баща й изгуби всичко и достопочтеният Келън Максуел така и не й предложи брак. Вече не го обвиняваше за това. Все пак от никой джентълмен не можеше да се очаква да се ожени за разорена девойка, чийто баща е изпратен на онзи свят с обществен скандал. Келън беше най-малкият син на граф с огромно богатство и семейни връзки. Свързването им никога не би било добре дошло.
— Не мога да повярвам, че майка ми го е поканила. — Ядоса се Ева. — Роуз, толкова съжалявам.
— Няма за какво. — Роуз беше искрена. — Въобще не ме притеснява, че отново го виждам.
В този момент Келън се обърна и погледите им се срещнаха. Роуз с изненада и искрена радост разгледа красивите черти на лицето му — изглеждаше състарен от последния път, в който го видя, но това беше логично. Вече би трябвало да наближава тридесет, а може би дори и да ги беше навършил.
Той се обърна и закрачи към тях с широка усмивка. Явно беше заразителна, защото Роуз също се усмихна широко в отговор.
— Лейди Роуз — поздрави той с глас също така топъл, както и усмивката му. — Колко прекрасно е, че ви виждам отново.
Роуз протегна ръка, която той пое в своята.