След десерта тя отиде в стаята си да се преоблече. Майка й вярваше, че ще прекара вечерта с Ева в нейния дом. Не се чувстваше виновна, че излъга. В този случай лъжата със сигурност бе за предпочитане пред истината.
С помощта на камериерката си Хедър — най-малката дъщеря на иконома — тя се облече в красива, шоколадова на цвят рокля, и промени прическата си. След това пожела лека нощ на майка си и взе една от каретите на Грей до дома на Ева. Успя да се лиши от компанията на камериерката си, като й даде свободна половината вечер. Подобно нещо никога нямаше да й бъде позволено, ако не отиваше в дома на Ева. Щом каретата се отдалечи достатъчно, тя просто подмина къщата, продължи надолу по улицата и си нае файтон за „Сейнт Роу“.
Спомни си да си сложи маската, преди да влезе в сградата.
— Гостенка съм на Херцога на Рейтън — съобщи тя на иконома, който я посрещна. Той се отмести и я пусна да влезе без никакви въпроси. Подаде й ключ, когато мина покрай него. Роуз така и не погледна предмета, докато не стигна в подножието на голямото пищно стълбище. Закачената към ключа табелка указваше номера на стаята, която двамата споделяха едва седмица по-рано. Стискайки го здраво в ръката си, тя се качи по стълбата и влезе в стаята.
Дали той щеше да дойде?
Тя седна на края на леглото и свали ръкавиците си.
Дали той щеше да дойде?
Като глупачката, която се чувстваше, Роуз просто зачака.
Тя отново носеше маска.
Тази беше направена от мека, шоколадово кафява коприна, която отлично се съчетаваше с роклята и безупречно подчертаваше косата и очите й. Грей нямаше нищо против, че тя отново бе избрала да скрие лицето си от него. Той самият също носеше маска.
— Не вярвах, че ще дойдеш — призна той и затвори вратата на уединената стаичка зад себе си.
Тя се изправи от ръба на леглото, където бе приседнала — съблазнителната й рокля обгръщаше всяка извивка на сочното й тяло, а ефирните ръкави заплашваха всеки момент да се изплъзнат от стройните й рамена.
— За малко да не го направя.
Можеше да мине и без тази й откровеност.
— Помислих си, че вероятно си променил решението си и възнамерявах да си спестя разочарованието — допълни тя неочаквано.
Да е променил решението си? Не би могъл да й устои, дори и да го искаше. Волята му просто не бе достатъчно силна.
— Не познаваш силата на своето очарование, мадам.
— Не се съмнявам в себе си, сър, по-скоро във възможността да задържа вниманието на мъж като вас.
— И що за мъж съм аз?
— Мъж, който предпочита да си прави уговорки с жени, чиито имена не знае.
Грей се засмя. Нито за момент не се почувства обиден от откровеността й, дори напротив — намираше честността й за забавна.
— Същото може да се каже и за вас, мадам.
— Не мисля така, Ваше благородие.
Той застина, докато поставяше палтото си на закачалката в ъгъла на стаята. Трябваше само да извърне глава, за да я види. Тя стоеше с ръце скръстени пред тялото си и отметнати назад рамена, сякаш очакваше отговора му.
— Знаеш кой съм?
— Да — потвърди тя и кимна.
Грей отстъпи от закачалката и се приближи към нея бавно и предпазливо.
— Значи знаеш и историите за мен?
— Да — още едно кимване.
— И въпреки това си тук?
— Тук съм. — Тя разтвори ръце покрай тялото си — жест на абсолютно приемане и откровеност, доколкото той можеше да прецени. — Изненадан ли си?
— Честно казано — да, изненадан съм.
Тя се усмихна и сочите й устни се нацупиха подканящо.
— Вероятно вие сте този, който подценява чара си, Ваше благородие.
— Не ме наричай така.
— А как би искал да те наричам?
Скъпи. Любовнико. Най-добрият секс в живота ми.
— Можеш да ме наричаш Грейдън.
— Добре.
— А как да те наричам аз? — Не можеше в действителност да я нарича „своя“, нали?
— Както ти пожелаеш?
— Вече знаеш името ми, но не ми оказва същото доверие. Защо?
— Защото ти имаш причина да носиш своята маска, Грейдън. А аз имам причини да нося своята. Наричай ме както пожелаеш.
— Роуз. Ще те наричам Роуз.
Дали така му се стори, или тя наистина застина за момент? Не му се беше сторило. Беше истински задник, че предложи подобно нещо. Ако тя знаеше неговата самоличност, значи вероятно знаеше и коя е Роуз.
— Както пожелаеш.
— Ела тук. — Грей й подаде ръка.
Тя се изправи и се сгуши в обятията му, сякаш там й беше мястото.
— Моя — прошепна той дрезгаво до ухото й. — Така искам да те наричам.