— Фелациото е акт на доставяне на удоволствие на жената с устни и език.
Най-сетне прелестната му изкусителка се изчерви. Тя погледна към списанието в ръцете си, очевидно спомняйки се текстове от прочетеното по темата.
— О! — Вдигна поглед към него. — Благодаря ти.
Слава богу, че не попита дали това наистина доставя удоволствие, защото Грей не беше сигурен, че самоконтролът му би устоял на това. Въпреки това нещо в него го подтикваше да се самоизмъчва, затова продължи да я гледа в очите и любезно я попита:
— Има ли още нещо, което би искала да ме попиташ?
Роуз се намести на одеялото. Смутена или възбудена?
— Не, благодаря. Това е всичко, което исках да знам.
— Внимавай, Роуз — посъветва я той, докато бавно се изправяше на крака. Трябваше да държи ръце пред тялото си, за да прикрива ерекцията си. Проклетата му възбуда не искаше да се уталожи. — Подобно четиво може допълнително да разпали любопитството ти и да доведе до прибързани решения. Не искам да виждам как се компрометираш или отдаваш обичта си на мъж, който не те заслужава.
Тя срещна погледа му спокойно, а в очите й трепкаше непознато пламъче, което го обезпокои.
— Замислял ли си се дори за миг, Грей, че нещо от това вече може да се е случило?
Забележката й го остави толкова безмълвен, че той нямаше друг избор освен да се обърне и да си тръгне.
Тя беше такава глупачка.
Застанала в периферията на балната зала в имението на лейди Сейнсбъри, Роуз си вееше с новото си копринено ветрило и се проклинаше за необмисленото си поведение с Грей по-рано днес.
Беше глупаво да го пита за фелациото. Още по-глупаво постъпи, че му показа какво чете. Сега вероятно я смяташе за ужасно пропаднала жена. Нямаше значение, че той я превърна в такава. Той не го знаеше.
Вероятно той беше глупакът.
Във всеки случай тя не смяташе, че би могла да продължи повече с глупавия си маскарад. Твърде голямо мъчение беше да го вижда всеки ден, без да може да го докосне или целуне. Рядко прекарваха достатъчно време насаме, а дори тогава той се отнасяше с нея като с непозната. Как можеше да й причинява това, когато предната нощ призна колко много я желае? Със сигурност желанието му да нарича мистериозната си любима Роуз не можеше да означава нещо друго, нали?
Господи, ревнуваше от самата себе си. Ревнуваше от жената, за която се представяше и която можеше да накара този прекрасен и горд мъж да трепери от желание само с едно свое докосване. Зад стените на „Сейнт Роу“ той се отнасяше с нея като с нещо прелестно и желано, но извън тях, на дневна светлина, тя не беше нищо повече от негова отговорност и макар той вероятно да я желаеше, очевидно също така нямаше търпение да се отърве от нея.
Ако изобщо не се беше промъкнала в клуба онази първа вечер. Да не беше започвала изобщо този покварен план! Ех, ако майка й я беше заловила и наказала подобаващо навреме.
И само ако Грей не беше направил всичко онова, което тя искаше от него — без, разбира се, да разкрива чувствата си. Беше ги признал само отчасти и то единствено защото я смяташе за някоя друга.
Беше време да спре с игричките. Сексът с него не беше потушил чувствата й към него и определено не улесни задачата й да си намери мъж, за когото да се омъжи. А тя трябваше да се омъжи. Да остане стара мома просто не беше вариант за жена от нейната класа въпреки ужасните слухове, които плъзнаха след фалита и смъртта на баща й. Роуз отказваше да вярва в тях. Майка й й бе казала, че е било инцидент. Значи така беше.
И колкото и да не й се искаше да признае, нейните чувства към Грей се простираха отвъд физическото желание и благодарността, която чувстваше към него задето ги бе взел по крилото си, когато семейството на баща й ги отритна. Той я пленяваше, караше я да иска да го защитава и да бъде негова завинаги.
А точно в това беше проблемът. Той вече ясно беше заявил, че никога няма да се ожени. И дори и да нарушеше тази своя клетва заради нея, тя щеше да се чувства ужасно да прекарва всяка своя вечер у дома, макар и да ги прекарва в леглото с Грей. Колко ли време щеше да мине, преди да изпита непреодолимата нужда от компанията на други хора? Колко ли скоро щеше да го намрази заради затворената му природа и да го нарече страхливец в лицето?
Колкото и да го обичаше, Роуз не си правеше илюзии за Грей. Той беше твърде горд, за да се смеси отново с обществото. Никога преди, нито сега, не го беше мразил. Всъщност тя самата добре си спомняше коментарите на баща си за това как Грей в продължение на седмици прекарва извън дома всяка своя вечер.