Грей просто винеше обществото за своите белези. Така му беше много по-лесно, отколкото да вини себе си. Не го обвиняваше за това, но също така се чудеше не осъзнава ли той, че и за нея не е лесно да се появява в обществото, когато всички съвсем ясно знаят, че без подкрепата на Грей тя е бедна като църковна мишка. Не й беше лесно да знае, че хората все още спекулираха за смъртта на баща й и я съдеха за това. И въпреки това тя беше на бала, за разлика от Грей, и не обвиняваше обществото за своето положение, а беше твърдо решена да си създаде светло бъдеще.
Ако това означаваше да се изправи пред Грей и да му заяви как се чувства, щеше да го направи. По-добре да му даде възможността да я отхвърли направо, отколкото да продължи да се надява, че той ще се промени. В едно нещо беше сигурна — нямаше да спази уговорката им за следващата седмица. И този път беше категорична.
Срещата им обаче беше след цели шест дни, а точно сега тя присъстваше на първия си бал този сезон и беше облечена в разкошна кобалтовосиня рокля, която струва на Грей малко състояние. Колко жалко, че той не присъстваше, за да я оцени подобаващо.
Ахване от дясната й страна я накара да се обърне с усмивка. Можеше да разпознае този звук навсякъде.
Ева я прегърна бурно и я задържа в обятията си. Фината блондинка бе облечена в светлозелен сатен, обточен с бяла дантела и деликатна украса.
— Изглеждаш зашеметяващо! — възкликна приятелката й, а около лицето й се поклащаха златистите й къдрици. Прическата на Ева бе както винаги доста сложна и ефектна, но Роуз се чувстваше далеч по-удобно и елегантно с прибрана на висок кок коса, украсена единствено с големия диамантен гребен, подарък от майка й. В комплект с него носеше и нейните диамантени обеци — едно от малкото бижута, които бяха успели да запазят.
— Ти също — отвърна Роуз. Огледа се наоколо в препълнената от хора зала. — Тук ли е твоят мистър Грегъри?
Ева направи гримаса на досада.
— Той не е моят мистър Грегъри. Поне не още.
В определени кръгове се говореше открито, че Брамфорд Грегъри, набиращ популярност млад политик, е хвърлил око на Ева за своя бъдеща съпруга. И неведнъж Роуз бе чувала да определят избора му като несполучлив въпреки разликата в потеклото. Всички знаеха, че един ден се очаква той да стане министър-председател. Тогава лейди Ева щеше да бъде омъжена за най-властния мъж във Великобритания. Всъщност всички смятаха, че това е потенциален факт. Очакваха единствено мистър Грегъри да й предложи.
— А тук ли е? — настоя Роуз. През всичките си години като приятелка на Ева, едва сега имаше възможност да се срещне с някои от нейните ухажори.
— Да. — Приятелката й се усмихна закачливо. Посочи с ветрилото си над рамото на Роуз. — Той е високият рус джентълмен, който разговаря с лейди Шрюсбъри.
Роуз се извърна и погледна натам. Погледът й се спря върху по-възрастен — много по-възрастен — господин, който разговаряше с лейди Шрюсбъри. Видимо я очароваше с лекота. Имаше уверена, но мила усмивка и лице, към което годините определено са били благосклонни. Прецени, че е в началото на четиридесетте — жизнен и с младежки дух.
— Много е привлекателен.
— Да — съгласи се Ева. — Привлекателен е. Не би трябвало да имам против да бъда негова съпруга, ако ми предложи.
В този момент мистър Грегъри се обърна и ги видя да го наблюдават. Усмихна се и вдигна чашата си за поздрав.
Ева се усмихна в отговор, преди да се обърне и да вземе по чаша шампанско и за тях от подноса на преминаващ наблизо лакей.
— Виждаш ли? Забелязва, че го зяпам, и въпреки това не реагира. Повечето мъже вече щяха да са дошли да приказват с нас.
Роуз отпи от шампанското, което й подаде приятелката й.
— Може би е толкова убеден в намерението си да се ожени за теб, че не чувства нужда да го декларира публично.
Блондинката изпръхтя презрително.
— По-добре да започне да декларира намеренията си, ако не иска да си намеря някого не толкова самоуверен.
На Роуз й се искаше да има толкова висока самооценка.
Оркестърът започна с началните акорди на първия валс и неочаквано Келън се появи до нея, облечен в изрядно черно и бяло, с коси сресани назад, откриващи красивото му лице и закачлива усмивка на устните си.
— Вярвам, че това е моят танц, лейди Роуз?
Тя се усмихна лъчезарно — не можеше да се мръщи, когато някой я гледаше с толкова искрено обожание.
— Наистина е така, мистър Максуел.
— Извинете ни, лейди Ева — обърна се той към приятелката й и отведе Роуз на дансинга. Роуз забеляза, че майка й ги наблюдава от мястото си сред другите благородни дами. Лицето й засия, когато видя кой е партньорът й, а Роуз едва се сдържа да не се засмее.