— Изглеждате очарователно тази вечер, лейди — прошепна Келън, като я взе в прегръдките си за танца — не прекалено интимно, разбира се.
Комплиментът му я зарадва, но не я развълнува както думите на Грей. Роуз се усмихна мило в отговор.
— Благодаря ви, сър. Позволете ми да отбележа, че и вие изглеждате доста добре тази вечер.
— Винаги знаете какво да кажете, за да ме зарадвате, лейди Роуз. — Той се усмихна и я завъртя. — Бъдете внимателна или има опасност да разбиете сърцето ми.
— Ако е толкова крехко, вероятно трябва по-усърдно да се грижите за здравето му — посъветва го тя прямо.
Келън се намръщи, но беше очевидно, че приема забележката й с хумора, който тя беше вложила в нея.
— Присмивате ми се.
— Бъркате, сър. Просто мисля за вашето благо.
Усмихнаха се един на друг и се завъртяха в пирует.
— Изненадан съм, че Рейтън ви е позволил да дойдете тази вечер.
Роуз повдигна вежда въпросително.
— Херцогът не решава къде мога да ходя или къде не. — Грей може и да беше неин благодетел, но не беше неин пазач.
— Това е полезна информация — отвърна Келън, игнорирайки острия й тон. — Значи не може да ви попречи да се разходите с мен утре следобед в Хайд Парк.
Тя се засмя.
— Не, предполагам, че не. Но най-напред може би бихте искали да ме попитате дали аз ще пожелая да ви придружа.
— Искате ли?
Тя искаше. Това правеше ли я ужасна? Едва преди минути се съсипваше от мисълта колко много й липсва Грей, а сега флиртуваше с Келън и сияеше от перспективата да излезе на разходка с него.
Това не беше проява на непостоянство, а практичност, каза си тя. Келън не беше предявил никакви претенции към чувствата или сърцето й, но тя беше длъжна да му даде възможност. Никога не би могла да преодолее Грей и да открие любовта, ако и тя самата не положеше усилия за това.
А и нямаше да навреди Грей да види, че други мъже се интересуват от нея. Може би пък малко ревност нямаше да му навреди.
— За мен ще бъде удоволствие да приема поканата ви.
Партньорът й дори не си направи труда да прикрие радостта си.
— Отлично! Ще дойда да ви взема точно преди пет.
Аха, точно модерния напоследък час за срещи, ако паметта не я лъжеше. А тя не беше се разхождала в Хайд Парк от години — от преди краха на баща си. Помнеше, че обича мястото и нямаше търпение да го види отново, както и нямаше търпение да бъде видяна там отново с мъжа, който се беше отдръпнал от нея. Дали хората щяха да й се присмиват, че повторно го допуска в живота си? Вероятно. Но щом Келън отново търсеше компанията й след толкова много години, значи все пак съжаляваше за постъпката си тогава. В крайна сметка той нямаше нужда нито от парите, нито от произхода й, защото можеше да има буквално всяка жена в Лондон.
Танцът приключи прекалено бързо и Келън я заведе обратно при майка й, но не и преди да я накара да му обещае, че ще танцуват отново по-късно. Тя прие, но ако я помолеше за трети танц, щеше да му откаже. Нямаше смисъл да дава допълнително храна на злословещите клюкари.
Танцува с още няколко господа, преди да помоли за почивка и да се оттегли в стаята за отдих. Мина и през дамската стая, където се освежи със студени мокри кърпи на гърдите и шията и изми ръцете си.
— Непоносимо топло е, нали? — заговори я привлекателна стройна жена, застанала пред огледалото до нея.
Роуз кимна.
— Така е. Надявам се, че няма да бъде така и през целия Сезон.
Жената прокара длан по добре оформените си руси къдрици.
— Съмнявам се. Лейди Шрусбъри настоява да се използват свещи вместо газените лампи. Без съмнение следващият бал ще бъде далеч по-прохладен. Аз съм лейди Маргарет Дуейн, между другото.
Роуз погледна протегната към себе си ръка, стори й се като змия, изпълзяла от тревата. Проклетата Дуейн. Тя беше една от жените, заподозрени в атаката над Грей. Заподозряна. Така и нищо не беше доказано. Роуз очакваше тя да е по-възрастна и не така привлекателна.
Преглътна и се здрависа с нея. Не можеше да си позволи да бъде груба с жена от нейната класа.
— Лейди Роуз Данвърс.
Лейди Дуейн се ококори.
— Дъщерята на Чарлс и Камила?
— Да — отвърна Роуз и кимна утвърдително.
По-възрастната жена покри дланта й със своята, елиминирайки всяко нейно желание да се отдръпне.
— Много се натъжих, когато разбрах, че баща ви е починал.
Звучеше толкова искрено, че Роуз едва не се просълзи.
— Благодаря ви.
— Вие сте под опеката на херцог Рейтън, нали? — попита след това далеч по-любопитно.
Роуз настръхна от употребата на думата „опека“. Дали лейди Дуейн я смяташе за толкова глупава, че да не разпознае евфемизъм за любовница?