Следвайки погледа на брат си, Грей забеляза стройна жена с кестенява коса и трудна за определяне възраст, която стоеше в края на дансинга, загърната в опушено зелена наметка. Беше очевидно, че си търси компания, от начина, по който погледът й мързеливо обхождаше гостите в помещението.
Преди време тя определено щеше да разбуди апетита на Грей. В един момент буквално всяка жена в този клуб би била подходяща да утоли апетитите му, но не и сега.
Дамата вдигна глава, очите й проблясваха иззад виолетова маска, обточена с пухкави пера. Погледът й се спря на Арчър и на сочните й устни разцъфна усмивка. Братът на Грей се усмихна в отговор.
— Ще ме извиниш, нали? — Арчър вече се беше изправил.
Грей го отпрати по пътя му с едно лениво махване на ръката. Колкото и да обичаше брат си и да се радваше на компанията му, предпочиташе да остане сам.
Арчър го потупа по рамото.
— Ще се видим утре сутрин. — Беше всеизвестен факт, че Арчър никога не се прибираше преди зазоряване, напускайки с неохота сластните прегръдки на дамата си за нощта. Грей, от друга страна, никога не се задържаше достатъчно дълго, за да създава погрешни впечатления.
Грей реагира с леко килване на главата си настрана.
— Ще те очаквам на закуска.
Не откъсваше поглед от забавата, но долови с периферното си зрение оттеглянето на Арчър. Останал сам на терасата, Грей въздъхна, тежко и се отпусна на стола, изпружвайки крака пред себе си.
Какво, по дяволите, правеше? Задаваше си същия този въпрос всеки път, когато идваше тук. И никога не харесваше отговора.
Той беше тук, защото искаше нещо, което не можеше да има — нещо, което бе обещал никога да не докосва. Което никога не би осквернил.
Смехът достигна до слуха му и го смути — силен и натрапващ се. Предизвикваше спомените за онази отдавнашна нощ, когато почувства студената стомана да разкъсва топлата плът на лицето му. Напомни му, че той е сам, докато повече от сто души се забавляваха под него, на не повече от ръка разстояние. Той не харесваше хората и неприязънта му само се засилваше, когато присъстваше на подобни събирания — сякаш лешояди се събираха около умиращ елен.
Ако не я откриеше скоро, щеше да се наложи да си тръгне. Да потърси облекчение в по-благодатни и противни обкръжения.
В този момент, като отговор на молитва, която той никога не би промълвил, той я забеляза.
Грей се наведе напред над парапета, а пръстите му се сключиха около гладкия студен мрамор. Там, сред пищната поляна с парникови цветя, разцъфтяваше диво една зашеметяваща жена, която буквално спря дъха му.
Времето спря в синхрон със сърцето му.
Тя носеше смело изрязана рокля в жизнения бургундскочервен цвят на късно разцъфнала роза. Ефирните й ръкави бяха обточени със същата бронзова коприна, която подчертаваше тоалета й и падаше ниско по облите й сметоново бели рамене. От мястото му — кога, за бога бе станал от стола си? — той можеше да види дълбоката трапчинка на гърдите й, заоблени и поруменели от топлината на множеството полилеи.
Умелата кройка на роклята й обгръщаше плътно гърдите и торса й, пристягаше и без друго тънката й талия и се спускаше около бедрата й, а дупето й определено не се нуждаеше от изкуствено надиплената коприна, за да привлече вниманието му към себе си.
Премигна и сърцето му отново започна да бие, докато той изпиваше с поглед шоколадовото кафяво на косите й, трепкащи с едва доловими медни оттенъци под ярката светлина на полилеите. Кожата й бе съвършено сметаново бяла, косата й — в предпочитания от него цвят, тежка и гъста, събрана на висок, хлабав кок. Нослето й бе изящно извито по бронзовата копринена маска, а устните й… устните й бяха зрели и сочни, умоляващи да ги целуне.
Всемогъщи боже. Ако не беше толкова сигурен, че е невъзможно, би се заклел, че тази жена — това видение — е наистина Роуз.
Но нямаше как да е тя. Роуз бе необвързана млада дама. Тя никога не би дошла тук сама, а никой, който я познаваше, не би довел толкова деликатна млада жена на маскен бал, организиран да съблазнява. Всеки, запознат с традициите на „Сейн Роу“ знаеше какво се случва на подобни балове. И нямаше никакъв начин една дама, толкова далечна и чужда на Лондон колкото Роуз Данвърс, някога да прекрачи вратите на клуба. Не, това не беше Роуз, но изглеждаше като нейна близначка — дори повече, отколкото той би се надявал.