— Негово благородие е близък приятел на семейството ми. — Роуз отдръпна ръката си. — Възприемам го като по-голям брат. — Лъжа, лъжа и пак лъжа, но поне достоверна.
Лейди Дуейн явно се притесни.
— О, мое мило момиче! Но аз не исках да ви обидя. Просто исках да отбележа, че Рейтън така благородно се обяви за рицар закрилник на майка ви и на вас.
Това смекчи обидата и Роуз се отпусна леко.
— Няма място за обида, лейди Дуейн.
— Не очаквам, че той ще се присъедини към нас тази вечер? — В гласа на по-възрастната жена определено се долавяше надежда и Роуз трябваше да е пълна глупачка, за да не я долови.
— Не, няма да дойде.
Лейди Дуейн не се изненада, но въпреки това разочарованието й бе искрено, освен ако не бе по-добра актриса, отколкото Роуз бе преценила.
— Това е тъжно. Ще му предадете ли моите почитания?
И как жена, която вероятно бе отговорна за белега на лицето му, се осмеляваше да я помоли за подобна услуга? Боже, разбира се, че ще се осмели. Преди време е била любовница на Грей. Ако това не й даваше право да бъде така арогантно интимна, то нищо друго не би могло да й го даде.
— Разбира се — отвърна Роуз престорено любезно. — По-късно довечера ще се видим у дома и с удоволствие ще му предам почитанията ви. Вярвам, че ще бъде трогнат от загрижеността ви. — Не искаше да звучи троснато, но някак не успя да смекчи думите си. Лейди Дуейн не пропусна това.
— Благодаря — тя се покашля тактично. — Приятна вечер, лейди Роуз. Сигурна съм, че отново ще се срещнем по време на Сезона.
— Без съмнение. — Роуз се насили да се усмихне любезно. — Приятна вечер, лейди Дуейн.
Когато излезе от стаята, Роуз се отправи да открие чаша шампанско, Келън и предложението му за втори танц. Отчаяно се нуждаеше от нещо, което да отклони мислите й от ужасния разговор с бившата любовница на Грейи не само защото тя можеше да е отговорна за нападението, което едва не го уби.
А защото тази среща беше просто поредното болезнено напомняне за всичко, което пречеше на Роуз и Грей да имат съвместно бъдеще.
Когато Камила и Роуз се прибраха у дома тази вечер, Грей погледна Роуз и се зачуди колко ли е пила и защо майка й не е забелязала, че дъщеря й е почти пияна.
Добре де, не се държеше като пияна, но той виждаше, че е. Беше твърде нетипично спокойна и щастлива в негово присъствие. Тъмносинята вечерна рокля, която носеше, беше избродирана с още по-тъмносини цветя и сякаш трептеше като жива на светлината на лампите. Широкото деколте откриваше шията и раменете й, предоставяйки му прелестна гледка към сметаново бялата й кожа.
Тя беше прекрасна. Просто нямаше как да го отрече.
— Забавлява ли се, Роуз? — попита той.
— О, да! — Тя му се усмихна щастливо. — Беше чудесно.
Странно, но за миг сякаш му се прииска да е бил там, само заради простичкото й изказване. Откога не се беше сблъсквал със задушната атмосфера на баловете и ужасната храна за вечерята в полунощ?
Но не балът му липсваше тази вечер.
— Ще си лягам — заяви Камила с усмивка, която сякаш не беше напълно искрена. — Все още не съм свикнала на градското време.
— Лека нощ, майко — изпрати я Роуз с прегръдка и целувка за лека нощ. Грей също й пожела лека нощ и когато тя изчезна нагоре по стълбите, Роуз се обърна към него без следа от доброто си настроение.
— Липсва й татко — обясни тихо, потрепвайки едва забележимо. — Не ми каза нищо, но го виждам.
Грей не можеше да си представи какво би било да обичаш някого достатъчно, за да се омъжиш за него, още по-малкото какво ли би било да го изгубиш. Вероятно беше ужасно.
— На теб също ти липсва.
— Така е. — Погледът й все още не се откъсваше от стълбището. — Но не като нея. Той беше целият й свят.
— А вие двете бяхте неговият. — Това можеше да й каже искрено и със сигурност. Никой от хората, които го познаваха, не можеше да отрече безмерната обич на Чарлс Данвърс към съпругата и дъщеря му.
— Да — отвърна Роуз с известна острота, отмествайки поглед от стълбите. — Именно желанието му да ни зарадва, да ни даде всичко, го погуби и доведе до краха му. Понякога, Грей, ми се иска да ни беше обичал малко по-малко.
Не можеше да каже нищо, за да я успокои, затова предпочете да замълчи.
След това тя зададе най-ужасния въпрос. Стоеше в средата на неговото фоайе, къщата беше пуста, след като прислугата си легна, часът минаваше три и половина, а Роуз просто вдигна очи и го погледна с пронизващ, макар и леко разфокусиран поглед.
— Обичаш ли ме, Грей? — попита нежно.
Сърцето му лудо се блъскаше в гърдите му. Едва дишаше.
— Разбира се — отвърна неангажирано, макар да имаше чувството, че ще се задуши. — Ти и майка ти означавате за мен повече, отколкото можете да си представите.