— Не — настоя тя и размаха пръст пред лицето му. — Ти не знаеш. И как може да не знаеш?
Грей се намръщи. Ситуацията заплашваше да се развие по начин, който по-добре да не се случваше изобщо, или поне да се избегнеше максимално още в зародиш.
— Права си — призна той, като я хвана под ръка и я поведе към стълбите. — Не знам. Защо не ми обясниш на закуска, когато изтрезнееш? — Разбира се, надяваше се тя изобщо да не си спомня, че са говорили подобно нещо.
Тя се извърна към него толкова бързо, че той не успя да реагира. И преди да осъзнае какво ще последва, Роуз се притисна към него и обви врата му с ръцете си.
Милостиви боже, толкова често си бе фантазирал как тя го прегръща по съвсем същия начин. А сега, когато фантазията му бе на път да се сбъдне, мислеше единствено как да я спре, преди да е станала сцена и някой да ги види.
— Роуз — заговори той нежно. — Роузи. Пусни ме…
Тя поклати глава. Очите й бяха достатъчно овлажнели, за да пречупят решимостта му. Би направил всичко, за да не плаче Роуз никога повече, освен от радост.
— Искаше ми се да можех да те пусна — отвърна му тя леко завалено.
И след това го целуна. Господи, беше сладко и ужасно едновременно, и изобщо всичко, което можеше да накара зрял мъж да коленичи и да моли за милост. А когато тя се отдръпна — той просто не беше в състояние да я отблъсне — гласът й беше точно толкова пресипнал, колкото неговия.
— Сега разпозна ли ме, Грей? — попита го нежно. — Или трябва да нося маска и да се представям за някоя друга, докато ти си представяш, че аз съм аз?
Грей застина и сякаш ледена ръка се сключи около сърцето му.
— Няма да има повече преструвки, Роуз — информира я той с повече решимост, отколкото смяташе, че притежава, особено по отношение на нея. — Без повече преструвки — повтори, свали ръцете й от врата си и я отблъсна. — Свърши, макар какъвто съм мръсник да си признавам, че се надявах да продължи повече. Предполагам, че трябва да ти благодаря за проваления маскарад.
Седма глава
Роуз гледаше Грей — дълбоките бръчки по челото му и по-фините около устните му. Очакваше той да се ядоса от глупостта й, но не и това. Той сякаш не беше ядосан от постъпката й, а от факта, че си призна.
— И кой по-точно маскарад съм провалила? — поиска да узнае тя, внезапно изтрезняла. — Онзи, в който ти се съгласи да спиш с друга жена, представяйки си, че съм аз? Или онзи, в който аз се правех, че теб всъщност може и да те е грижа за мен. — Обикновено не беше така рязка и не използваше подобен език, но сякаш тази ситуация изкарваше най-лошото у нея.
Той погледна за момент към стълбите.
— Говори по-тихо, да те вземат дяволите!
След това я грабна за лакътя и грубо я дръпна към първата отворена врата — Розовата дневна. Имаше известна ирония в това, че избра стаята с нейното име, за да сложи край на преструвката помежду им.
Грей почти я избута в стаята, преди сам да прекрачи прага и да затвори вратата зад гърба им. Между четирите стени около тях гневът му изглеждаше много по-реален и ако Роуз трябваше да бъде честна със себе си, малко се страхуваше от него.
Очите му проблясваха като гладки твърди и безизразни камъни.
— Как можа да направиш това?
Нямаше причина да се прави, че не разбира.
— Подозирах, че може да имаш чувства към мен. Знаех, че често ходиш в „Сейнт Роу“ и уредих да бъда там в съответната вечер. — Почувства се добре, като си призна. И да, звучеше по-войнствено от необходимото, но тя беше проявила особено хитроумие и се гордееше с това. Държа се глупаво единствено тази вечер. Но не го правеше, за да го впечатли, а защото наистина се надяваше, че той ще я грабне в обятията си, ще я понесе на ръце до леглото и ще се люби с нея — не с някоя, която да си представя вместо нея.
— Не ме интересува как си измислила този план или как си го осъществила. Искам да разбера защо реши да си признаеш?
Затова ли беше ядосан? Не защото го беше измамила, а защото си призна?
— Защото — заговори тя твърдоглаво и започна да обикаля около дивана. Колкото повече разстояние имаше между тях, толкова по-добре се чувстваше. Разстоянието и омразата щяха да я предпазят да не заридае с глас. — Не можех да те лъжа повече.
Горчива усмивка изкриви и без друго свитите му на черта устни и раздвижи злокобно белега на лицето му.
— Това е такава проклета лъжа сама по себе си.
Зениците й се разшириха. Досега не го бе чувала да говори с такава горчивина и гняв. Беше едновременно плашещо и възбуждащо.