Грей сви рамене безизразно.
— Или напротив. Някои мъже са просто по-възрастни момченца, които никога няма да бъдат способни да поемат отговорност за действията си и техните последици.
— А други обвиняват обществото и предпочитат да се крият като страхливи мишки до края на живота си — усмихна му се Арчър в отговор.
Ако бяха сами, Грей нямаше да се поколебае да го удари. Но понеже бяха в компанията на дами, той обузда гнева си и си наложи да преглътне болезнената забележка на брат си.
По-неприятен беше единствено фактът, че част от него знаеше колко прав е Арчър. Грей стана и се отдалечи от масата, когато жените заговориха отново. Приближи се към парапета на терасата и потупа по рамото Бронте, която се бе облегнала и рееше поглед над поляната. Тя му се усмихна лъчезарно в отговор — твърде млада, за да разпознае в него задника, който всъщност беше. За нея той беше грижовният и добронамерен по-голям брат, който обичаше да я закача и глези, когато му се отдадеше възможност.
Грей не очакваше с нетърпение деня, в който мнението й за него щеше да се промени.
Застанал до две от колоните на терасата, Грей плъзна поглед по градината пред себе си. Съвършено поддържана, тя се гордееше с различните екзотични растения и дървета, които криеше в алеите си. Статуи на богове и богини довършваха ансамблите от пейки, беседки, клонки, листа и цветове, които предоставяха прохлада и отмора в горещите дни. Той познаваше всеки сантиметър от градината, но не можеше да извика образ, ако затвореше очи. Единственото, което виждаше, бе образът на Роуз, излегната на одеялото с палавото си четиво и непристойните й въпроси.
За какво ли си говореха двамата с Максуел в този момент?
— Дължа ти извинение. — Арчър се приближи и застана до него, гледайки градината. — Не трябваше да правя онази забележка. Не беше честно от моя страна.
— Казвал си и по-лоши неща — сви рамене Грей.
— Вярно, но винаги са били верни.
Той се засмя.
— Не съм сигурен, че сега си по-далеч от истината.
— Ти си много неща, но определено не си страхливец, братко.
— Това е, защото си по-млад от мен и нямаш обективна представа за силните и слабите ми страни.
— А понеже ти си по-възрастен, имаш ясна представа за достойнствата и слабостите ми, така ли?
— Само за слабостите ти — отвърна Грей с широка усмивка. — Засега нямам никакви доказателства за наличието на твои достойнства.
Брат му се засмя сърдечно.
— Копеле — промърмори по-скоро на шега.
— Без съмнение — съгласи се Грей, а после продължи по-сериозно. — Познавам слабостите ти, Арч. Винаги си имал специално отношение към красивите госпожички, особено към онези в беда.
Арчър се намръщи.
— От училище не съм се опитвал да спася никоя.
— Дори и така да е, длъжен съм да те помоля да стоиш далеч от Роуз.
Брат му застина с повдигнати от учудване вежди и го изгледа изпитателно.
— Това предупреждение за мое или за нейно добро е? Или може би за твое?
Грей се намръщи.
— За доброто на всички ни. Тя няма нужда ти да я спасяваш и би си омъжила за теб единствено защото…
— … напомням за теб, знам. — Арчър се ухили от изненадата на Грей. — Може би и аз имам известна обективност на преценката си, братко.
— Може и така да е — съгласи се неохотно Грей и се извърна.
Арчър го потупа по рамото.
— Не се притеснявай. Нямам намерение да се възползвам от лейди Роуз. Дори и да се захласвах по нея, не съм чак такъв идиот да я ухажвам, когато видимо сърцето и интересите й са насочени към друг. А и ме мързи прекалено много да се опитвам да променя мнението й. Но не съм сигурен, че и с Максуел е така.
— Стига да се отнася към нея с уважение — не ме е грижа. — Болката в челюстта на Грей се завърна. — Всъщност му пожелавам целия късмет на света. — Можеше поне да се опита думите му да прозвучат искрено. — Обещах на баща й, че ще се погрижа да се задоми щастливо. Щастието й е единственото, което има значение.
Арчър го изгледа със съжаление.
— Ако това беше вярно, старче, досега сам щеше да си се омъжил за нея. Може би е редно да се запиташ какво е по-важно за теб от нейното щастие. Сигурен съм, че има нещо и то със сигурност не е твоето собствено щастие.
Останал без думи, Грей остави брат си да се отдалечи. Самият той остана да се взира в градината, докосвайки несъзнателно с пръсти белега на лицето си.
В пет следобед градът бе изгубил голяма част от обедната си горещина, но въпреки това Хайд Парк миришеше на суха земя, трева и оборски тор — аромат, който някак странно приятно се разнасяше по всички алеи от следобедния бриз. Дамите носеха шапки и слънчобрани с дантели, за да предпазват нежната си кожа, и щяха да продължат да се разхождат така до залез.