Роуз не беше изключение от това правило. Докато се излягаше удобно на възглавничките в каретата на Келън, лицето й бе засенчено от копринено чадърче и периферията на модерната й шапка. Сянката и ветрецът я предпазваха от горещината и й позволяваха да се наслаждава на разходката както подобава.
Улицата, която водеше към парка, бе пренаселена от карети, коне и пешеходци, но все пак не толкова, колкото се очакваше да бъде след няколко седмици. Бе едва началото на Сезона и не всички се бяха завърнали в града. Скоро обаче щеше да бъде почти невъзможно да се бърза по улицата, макар че това никога и не се налагаше, защото идеята на разходките в Хайд Парк и придвижването до него беше да бъдеш забелязан. Бързането беше несъвместимо с подобно изискване.
А Роуз беше повече от щастлива да бъде забелязана навън в този ден. Нека всички се дивят и маят на факта, че отново се разхожда с Максуел. Нека да обсъждат евентуалните причини и да се питат дали той ще възобнови ухажването си след толкова години. Роуз не се интересуваше от това. Грей й беше поръчал да излезе и да си намери съпруг.
Нека никой не можеше да каже, че тя не следва заповеди. Вероятно дори Грей щеше да прочете за днешната й разходка в светските страници, ако изобщо ги четеше.
До нея Келън седеше с изправен гръб, строен и напет в тъмнокафявия си костюм за разходки. Нито прашинка не полепваше по сакото и панталоните му, нито по шапката и правите му рамене. Тъмните му очи гледаха ведро, а когато й се усмихнеше със съвършените си зъби, Роуз си даваше болезнена сметка, че нейните далеч не са толкова идеални.
— Да разбирам ли от изражението ти, че си прекарваш добре? — попита я той, докато умело направляваше каретата по алеите на парка.
Роуз се усмихна лъчезарно в отговор.
— Да, благодаря ти, че ме покани.
Доброто му настроение като че ли помръкна и той отклони поглед към пътя пред тях. Разминаха се с джентълмен на разкошен бял жребец и дама на кротка сива кобилка.
Когато Келън заговори отново, гласът му бе приглушен, за да бъдат думите му достъпни само за нейните уши.
— Роуз, има нещо, което отдавна искам да обсъдя с теб.
Сърцето й се сви от неприятно предчувствие. Със сигурност нямаше намерението да й предложи толкова скоро, нали? И не пред толкова хора! Що за глупачка бе дори да си го помисли!
И дори по-голяма да се изплаши, както бе направила.
— Разбира се, мистър Максуел. Можеш да ми кажеш каквото си пожелаеш.
— Винаги си била толкова сговорчива — забеляза той спокойно. — Не разбирам защо още не си ми казала да се разкарам от живота ти.
Тя не се сдържа и се засмя.
— Освен очевидния факт, че никога не бих използвала подобен език към когото и да било?
— Дори и така да е — погледна я той с искрящи очи, — аз съм поласкан, че ме приемаш. Преди години се държах непростимо с теб, а сега ти се държиш все едно нищо не се е случило.
Роуз завъртя дръжката на чадъра в ръката си.
— Не можем да променим миналото, мистър Максуел. Действително щях да бъда много по-щастлива жена, ако можех. Но сега всичко, което можем да направим, е да продължим напред.
Веждите му се сключиха въпросително.
— Означава ли това, че ми прощаваш?
Тя отново се засмя.
— Да, прощавам ти. Разбирам защо трябваше да се откажеш от ухажването ми след нещастието на баща ми и не те виня за това.
— Ти си прекалено добра. — Келън поклати глава.
— Не — настоя тя рязко. — Не съм. — Господи, ако само знаеше колко лоша може да бъде тя! Разбира се, ако се бракосъчетаеха, щеше да открие това в първата им брачна нощ, нали? Или тя можеше да успее да го заблуди в невинността си? Нямаше да е правилно, но така щеше да пощади чувствата му и да опази тайната си. — Но мога да бъда много практична, когато ситуацията го изисква.
— Заради това ли си с мен тук сега? — попита той развеселен. — По практични причини?
Роуз се усмихна кокетно в отговор.
— Може би. А може и да искам да дам на клюкарите храна за размисъл.
Келън се разсмя сърдечно.
— Липсваше ми чувството ти за хумор, Роуз. Винаги си знаела как да ме разсмееш.
— Така е — тя отново завъртя чадърчето си. — Ти също. Радвам се, че отново сме приятели.
— Приятели — повтори той. — Това ли сме?
Отдавна не беше флиртувала с мъж, без да има сигурността и очароването на копринена маска, но вярваше, че не е забравила как се прави.
— Засега.
Двамата се усмихваха един на друг, докато каретата се плъзгаше бавно по засенчената от дърветата алея и Роуз почувства прилив на надежда в сърцето си. Явно емоциите й не бяха изцяло подвластни на Грей и това я караше да се чувства безмерно щастлива. Беше невероятно, че е способна да се радва на компанията на друг мъж, макар и да не му вярваше. Но тя не вярваше и на Грей, вече не, и си беше обещала, че никога повече няма да се довери на мъж сляпо, без той да се е доказал достоен за доверието й.