Втора част
Роуз не се опита да избягва Грей през следващите два дни, но така се стекоха обстоятелствата.
Или може би той я избягваше, за да не му се налага да разговаря с нея за незначителни неща, докато и двамата все още ясно си спомняха какво се беше случило в спалнята му през онази нощ.
Умишлено или не, двамата се засичаха все по-рядко. Сезонът беше в разгара си и социалните ангажименти на Роуз едва й оставяха време да се прибере и преоблече, преди да трябва да излезе отново.
Нямаше и много възможности да разсъждава как отново да приобщи Грей към обществото, а когато все пак се замислеше по въпроса, нямаше никаква представа как да осъществи подобно чудо.
Ако не се разхождаше с Келън, Арчър или Ева, то беше с някой друг. Поканите започнаха да се изсипват като нечакан дъжд още в понеделник и не бяха спирали оттогава. Роуз не беше толкова наивна да се заблуждава, че всичко се дължи на очарователния й характер и отличните й маниери, напротив — причината беше Грей. Беше само въпрос на време кога някой щеше да се осмели и да започне да я разпитва за него. Просто нямаше да устоят на изкушението. Определено нямаха проблем да го обсъждат, защото самата Роуз бе чувала шушуканията. Нищо твърде скандално, но достатъчно далеч от истината, за да се зачуди колко ли скучно трябваше да е собственото им ежедневие, щом се занимаваха с мъж, излязъл от обществото още преди години.
Тази вечер обаче умът й бе зает с по-различни и определено неотложни мисли.
Беше четвъртък и тя беше в „Сейнт Роу“. Само че тази вечер, вместо да носи маска в чантата си, както когато се срещаше с Грей, тя посещаваше клуба с майка си, Ева и лейди Ротшилд. Балът беше благотворително събитие за набиране на средства за сираци и бяха предвидени различни забавления, макар и по-различни от тези, които тя първоначално възнамеряваше да опознае зад стените на клуба.
Въпреки това помоли Хедър да й помогне да облече изящен тъмносин копринен корсет с лилава гарнитура, който елегантно повдигаше и оформяше гърдите й. Избра да се премени в тъмновиолетова копринена рокля с квадратно деколте и паднали ръкави, които разкриваха изваяните й рамене. Дрехите бяха елегантни и съвършено подчертаваха фигурата й, без да изглеждат вулгарно или да бъдат претрупани. На ушите си постави топазени обеци — подарък от баща й за Коледа в годината, преди да почине. Не можеше да повярва, че са изминали цели три години оттогава.
Три години, откакто за последно гледаше топлите му кафяви очи и чувстваше силата и сигурността на прегръдката му около себе си.
Не можеше да потисне чувството за вина, което пропълзя в стомаха й. Все пак баща й я беше помолил да стои далеч от Грей. Той знаеше, че приятелят му не е мъжът, който би избрал за дъщеря си. Но дали щеше да смята същото, ако можеше да види колко се бе променил Грей? Той вече не бе онзи фустогонец, за когото го смятаха всички.
Но, тя ясно дочу гласа на баща си в съзнанието си, дали той наистина се бе променил, или просто вече не си позволяваше предишните волности?
Роуз искаше да вярва в промяната, но не можеше да отрече, че е много вероятно да бъде наранена, ако все пак успее да накара Грей да признае чувствата си към нея.
Защо го желаеше така отчаяно? Защото не можеше да го има ли? Или защото беше спасил живота й, както изтъкна Арчър? Трябваше да има по-категорична причина. Не можеше да бъде нито толкова повърхностна, нито толкова наивна. Със сигурност жестовете на внимание и загрижеността, която проявяваше към майка й и към нея, говореха много за истинската природа на характера му. Чувствата, които изпитваше към него, трябваше да имат по-солидна основа от начина, по който я гледаше, или нейната представа за него.
Защото ако беше такъв, за какъвто го смяташе, сега щеше да е на бала заедно с нея вместо у дома.
— Роуз, твой ред е да предскажат бъдещето ти. — Ева преливаше от ентусиазъм, когато я хвана за ръката и я поведе към пъстроцветна шатра, разположена в един от ъглите на огромната бална зала. Пред входа имаше мънистени завеси, а цялата шатра беше украсена с шалчета и драперии в ярки цветове. Беше се оформила малка опашка от чакащи и двете дами се присъединиха към нея.
Майките им също чакаха търпеливо реда си.
— Хайде, Роуз! Вероятно ще ти каже нещо хубаво.
Роуз се насили да се усмихне и остави приятелката си да я поведе по-напред, при майките им.
— О, и вие ли искаше да чуете предсказания за бъдещето си, мадмоазел?
Роуз се обърна и погледна застанала зад тях красива и подчертано елегантна жена. От бледата й кожа и огнената коса Роуз заключи, че това е самата Виен ла Рийо — собственичката на клуба.