Сейди още държеше чашата, но не гледаше в нея, а към Роуз.
— Виждам, че мъжът, когото желаете, и баща ви са имали някакво неразбирателство помежду си. Мога само да предположа, че макар да е починал, баща ви все още има влияние върху вас и този мъж. Това, което искате, лейди Роуз, е постижимо, но само ако сте готова да изгубите и да поемете контрол.
— Това е… объркващо, да не кажа депресиращо.
Гадателката се засмя — сърдечен, звънък смях, който веднага подобри настроението на Роуз.
— Най-трудните избори обикновено се правят най-лесно, когато им дойде времето. А понякога, млада госпожице, аз не съм нищо повече от една жена с чаена чаша. Вашата съдба е само и единствено ваша.
Точно това имаше нужда да чуе и Роуз.
— Благодаря ви, мис Муун.
Тя дръпна стола си и се изправи.
— Наричайте ме Сейди. — Тя протегна ръка за сбогуване. — Има и още нещо.
Роуз прие протегната ръка с усмивка и с надеждата, че отново ще види тази странна жена.
— Какво има?
— Мъжът в чашата ви — онзи, който се крие от света.
— Да, какво за него?
— Той е тук — усмихна се Сейди.
Единадесета глава
От мястото си в ложата над балната зала Грей можеше да наблюдава Роуз, без тя да знае за присъствието му.
Херцогът на Рейтън, всеизвестен женкар и пълен глупак, се държеше като долен воайор. И всичко това — заради Роуз.
Тази вечер ставаше точно една седмица откакто за последен път се люби с нея. Същата тази сграда, в стая, за която отмени резервацията си едва преди час.
Благотворителният бал беше ежегодно събитие в подкрепа на една или друга благородна кауза. Организационен комитет от опитни в благотворителността дами определяше списъка с гостите и решаваше за каква кауза ще отидат събраните средства. Виен ла Рийо предоставяше мястото и организираше забавленията. „Сейнт Роу“ беше достатъчно известен с високата си класа клуб и немалко хора с радост щяха да се бръкнат повечко, дори и само за да могат да се похвалят, че са го посетили. Те нямаха никаква представа какво се случва в частните стаи в сградата и никога нямаше и да разберат. Виен живееше на ръба на благоприличието и от впечатлението, което Грей имаше за нея, явно беше твърдо решена да се задържи на ръба. Обичаше да бъде достатъчно провокативна, за да е популярна, но беше и достатъчно умна, за да не прекрачва общоприетите граници.
Всичко беше въпрос на бизнес.
Точно така трябваше да разглежда и връзката си с Роуз, но никога не бе имал нюх за търговията. Знаеше, разбира се, как да се грижи за имотите си и подчинените хора в имението, но когато станеше дума за реално търгуване с капитали и инвестиционни вложения, оставяше най-младия си брат Тристан да се погрижи за необходимото. Имението изкарваше добри пари и Тристан ги инвестираше, гарантирайки с решенията си, че херцогът и семейството му ще продължат да бъдат едни от най-заможните фамилии в Англия, докато други семейства изоставаха и изпадаха от колелото на прогреса. Той искаше да остави нещо за наследниците си. Макар че технически нямаше да са негови наследници. Щяха да бъдат децата на Арчър, Тристан и Бронте.
Грей нямаше против това. Дори беше твърдо решен, че ще стане така. Мъж като него нямаше да се ожени никога, защото по-скоро би се доверил на плъх, отколкото да се довери отново на жена от собствената си класа. А всяка друга жена би имала достатъчно разум да разбере, че той не е подходящ за съпруг.
С изключение на една, разбира се. Повтаряше си, че е дошъл на бала, за да й намери подходящ съпруг, но това не беше единствената причина, да го вземат дяволите.
Мънистената завеса на шатрата долу се разтвори и от нея се подаде позната тъмнокоса дама. Той се приведе напред, за да наблюдава как Роуз разговаря с ексцентрично облечената предсказателка. Беше твърде далече, а множеството твърде шумно, за да чуе разговора между двете, но Роуз се мръщеше. А след това погледна нагоре. Погледна точно към него!
Грей се дръпна обратно в сенките като ударен, а сърцето препускаше в гърдите му. Дали го беше видяла? Бавно и полека той се наведе напред и отново погледна надолу през тежките завеси.
Роуз я нямаше.
Погледът му обходи множеството в търсене на познатата осанка, блясъка на косите й, но не я откриваше. Къде, по дяволите, се беше скрила? Дали беше влязла обратно в шатрата? Или си беше тръгнала?
Не откриваше и Арчър сред гостите. Безпокойството отстъпи пред вълна на яростна ревност. Брат му не би му причинил подобно нещо. Нали? След като сам беше признал, че знае за чувствата на Грей към Роуз, той не би я ухажвал за себе си, нали? Грей щеше да го убие, ако го направеше. Не че не искаше брат му да е щастлив, но беше готов да се лиши от собствения си брат, за да бъде щастлива Роуз.