— Мисля, че онази вечер започнах да се влюбвам в теб.
Грей се задави с отпитото уиски. Кашляйки се прокле, че е бил достатъчно глупав да се отпусне в присъствието на Роуз.
— Роуз…
Тя вдигна ръка, за да го спре.
— Не ти казвам това, за да ти стане неудобно, Грей. Исках да ти кажа, че онази нощ беше като рицар в бляскава броня за мен, на голям бял кон като от приказка. Не знаех много за репутацията ти, знаех само, че е теб се чувствам пораснала.
— А после? — Не знаеше какво друго да каже.
Тя се усмихна, но устните й трепереха.
— После забелязах, че една от по-възрастните дами ме наблюдава така, сякаш с радост ще изтръгне сърцето ми и ще ме задуши с него. Не можех да разбера защо не ме харесва, та аз дори не я познавах.
— Сега разбираш ли? — Защо все задаваше въпроси, чиито отговори не искаше да знае?
— Да. — Тя отпи здрава глътка от шерито. Устните й бяха влажни и подканващи и той ги наблюдаваше с толкова болезнено силно желание, че можеше да заплаче. Пияните, плачещи мъже бяха толкова привлекателни.
— Беше заради теб — продължи тя и го погледна с изражение между съжаление и погнуса — смъртоносна комбинация. — Тя те ревнуваше от мен, защото ти танцуваше с мен, а не с нея.
— Разбра ли някога коя беше тя?
— Лейди Дюбари.
— Хелена — допълни той с кротка усмивка. — Тя не беше щастлива в брака си и аз я убедих, че мога да я направя щастлива.
— А направи ли я?
Той се опита да срещне погледа й също толкова непоколебимо.
— Да, много. Но не за толкова дълго, колкото на нея й се искаше. — Беше толкова трудно да я гледа в очите и да признава тези неща за себе си, но не трябваше да се срамува от истината. Дължеше й поне това. — Да, тя щеше да те презира, задето си привлякла вниманието ми, и да те намрази, защото си по-млада и по-красива от нея.
— Спомням си, че и тя беше красива жена.
— Само външно, като толкова много от нас. — После се засмя горчиво и попипа белега на лицето си. — Е, не и аз. Вече не, нали?
Роуз игнорира въпроса. Не можеше да понесе и нейното съжаление, освен своето.
— Тя ли се опита да се удави?
— Не. Друга беше. — Нямаше нужда да споменава името й. Дамата все още излизаше в обществото. — Трудно е да се повярва, че един мъж може да причини толкова много беди, нали?
— Трудно ми е да повярвам, че си бил ти. Винаги си бил толкова добър към мен.
Той отпи.
— Само защото беше дъщеря на мой приятел. Ако беше някоя друга, щях да съм приключил с теб още през онзи първи Сезон. — Точно колко честност й дължеше? Защото това със сигурност беше твърде много.
А тя не изглеждаше дори наполовина толкова отвратена от него, колкото би трябвало да бъде. Изглеждаше по-скоро… разочарована. Това беше още по-лошо. Правилно, но лошо.
— Но ти вече не си онзи мъж — напомни му тя.
Грей се усмихна, но в усмивката му нямаше хумор.
— Кой го казва? Не искам да разбирам. А ти?
Тя се извърна и погледна встрани, а веждите й се смръщиха. Той искаше да посегне и да я помилва, да заличи бръчиците с целувки. Искаше да я притисне към себе си и да й каже, че може да бъде всичко, което тя поиска от него.
— Разбирам защо презираш обществото — каза тя след известно мълчание. — Исках да ти кажа това. — Тя пресуши чашата си и стана. Избягваше да срещне погледа му.
— Разбираш? — Беше искрено изумен. Наистина не очакваше, че тя някога ще го разбере.
Тя кимна, изглеждаше дистанцирана и скована — нямаше нищо общо с неговата Роуз. Въпреки това го погали по рамото, когато минаваше покрай него — искаше да го успокои?
— И аз бих избягвала обществото, ако ме поругаваше така, както поругава теб. Лека нощ, Грей.
И просто го изостави в кабинета му — пиян и на път да се напие още повече, докато малкото самоуважение, което му беше останало, го напускаше заедно с нея.
Дванадесета глава
Арчър пристигна рано следващата сутрин. Грей все още спеше на канапето в кабинета си, когато чу почукването на прозореца.
Отвори очи и мигновено съжали, защото ярката слънчева светлина прониза очите и изпържи мозъка му. Примижал и просълзен, той се опита да фокусира брат си зад прозореца, понеже вече се бе досетил кой го безпокои. Само един човек можеше да обяви присъствието си толкова шумно и дразнещо.
— Отвори проклетия прозорец, Грей!
Ръмжейки, Грей най-сетне седна стабилно на канапето. Гърбът и шията му бяха схванати, а главата му бучеше и се люшкаше сякаш някой я е ритал многократно по стълби. А устата му! Господи, дори не искаше да се замисля какво ли може да е умряло в нея, за да е такъв вкусът.
Заклатушка се до прозореца, отключи и го отвори широко.