Но това не беше мястото.
— За личните ми покои е — обясни той. — Да се срещнем ли там, или ще разбиеш сърцето ми и ще ми откажеш?
Няколко болезнено дълги минути той очакваше отговора й със затаен дъх. Докато в един миг пръстите й се сключиха върху неговите на гърдите й и закачлива усмивка изгря на устните й.
— Не бих могла да живея с вината за разбитото ви сърце, сър.
— Колко време ти трябва? — Господи, бе по-нетърпелив и от юноша.
— Десет минути — отвърна тя неочаквано. — Поносимо ли е?
Не, да те вземат дяволите!
— Пет?
Нямаше съмнение, че по тялото й премина тръпка, нито че причината е изгарящото ги взаимно желание.
— Както пожелаете.
Някак си Грей успя да я пусне и й позволи да се отдалечи от него. Жадният му поглед проследи как тя прекоси дансинга и се отправи към един от изходите по дългата страна на залата. За момент тя спря и погледна през рамо към него. Вероятно бе трик на въображението му, но му се стори, че разпозна желанието в погледа й въпреки разстоянието.
Пет минути. Не бяха толкова много. Едва триста секунди. Какво пък, прекарваше повече време пред огледалото, за да се увери, че изглежда добре, преди да излезе. А и нямаше да е добре за него да изглежда твърде нетърпелив, нали? Не би желал любовницата му да знае колко точно отчаяно иска да я люби.
Отне му трийсет секунди да напусне балната зала и да излезе на задното стълбище. И все пак й обеща, че ще й даде пет минути, преди дори да се приближи към стаята. Трябваше да изчака още.
Прикри се в сенките, докато търпението му се изчерпа. Две минути по-рано закрачи навътре по покрития с плюшен килим коридор.
Вече не можеше да отрича. Тази вечер искаше да си достави удоволствие и смяташе да утоли копнежите си толкова ненаситно и бурно, че нито той, нито мистериозната му дама да са способни да ходят спокойно поне за седмица.
Почти беше стигнал вратата, когато една ръка го сграбчи за рамото. Вбесен, той се обърна да види натрапника.
Тогава видя й юмрука, насочен към лицето му.
Втора глава
Грей се наведе и мъжът, който се беше засилил да го удали, залитна към стената, понесен от инерцията на собствения си удар.
— Копеле — просъска мъжът от пода, където падна. — Ще те убия!
— Не и тази вечер — отбеляза Грей хладнокръвно и оправи ръкавелите си. — Но можеш да опиташ отново, когато изтрезнееш.
Нападателят му се опита да го фокусира с размътените си от алкохола очи. Не за първи път Грей беше мишена на неочаквано нападение, но последното се случи преди много време, когато рефлексите му далеч не бяха на настоящето добро ниво. Въпреки това сърцето му туптеше лудо в гърдите му. Копелето беше успяло да го изненада.
— Познавам ли ви, сър? — попита той, докато изучаваше познатите черти на мъжа пред себе си, вместо да продължи пътя си към прекрасната дама, която го очакваше.
Мъжът се опита да го наплюе, но вместо това олигави собствената си брадичка и яка.
— Чукал си жена ми, ти, мръсен негоднико!
Веждите на Грей се извиха от почуда. Почувства се странно развеселен.
— Държа да ви осведомя, че се къпя редовно, сър. — Смръщи се. — Мартингейл, това ти ли си?
Мъжът се олюля, опита се да се изправи и отново падна.
— Знаеш, че си ти, ти… развейпрах!
Щеше да се изсмее на абсурдната обида, ако не съзнаваше, че мъжът има пълното право да иска да го убие. Беше спал с лейди Мартингейл преди много години. Беше преспал и с дъщеря им. Майка и дъщеря се бяха скарали публично заради него една вечер в театъра. Както и да го погледнеше, не беше красива картинка.
Грей подаде ръка на мъжа да се изправи.
— Хайде да те заведем до каретата. Трябва да се прибираш у дома.
Мартингейл избута ръката му с ръмжене. Някак си намери достатъчно сили в упоеното си от алкохола тяло, за да се изправи и задържи на крака, макар че трябваше тежко да се подпре на стената, за да запази равновесие.
— Гледай си работата.
— Хайде стига — продължи настоятелно Грей. — Позволи да ти помогна. — Това беше най-малкото, която можеше да стори, предвид злините, които вече беше причинил. Разбира се, лорд Мартингейл също не беше светец. Той оправяше една кабаретна актриса, докато Грей забавляваше жените в дома му, но Маргингейл поне беше дискретен, докато Грей… е, той просто не можеше да се похвали с подобно благородство.
Мартин го избута, но залитна.
— Разкарай се. Тези мъже трябваше да нарежат повече от лицето ти, негоднико.
— Да, но не го направиха — отвърна Грей невъзмутимо. — А ти трябваше да се грижиш по-добре за съпругата си.