Тя и Ева напразно опитваха да овладеят смеха си, когато завесата се спусна за последно. Едва тогава Роуз забеляза, че майка й напуска стаята заедно с лейди Батънфийлд. Майка й изглеждаше съсредоточена, но Роуз познаваше това й изражение. По стиснатите устни на майка й си личеше, че тя много силно се бори с напиращите в очите й сълзи.
— Веднага се връщам — каза тя на Ева без следа от предишното си приповдигнато настроение. Повдигайки леко полите си, за да не ги настъпва, излезе с бързи крачки от стаята, без да привлича излишно внимание към себе си.
За щастие, успя да зърне гърба на своята домакиня, когато тя изчезна в стая надолу по коридора. Не беше учтиво да преследва така някого в собствения му дом, но когато ставаше въпрос за майка й, приличието и учтивостта можеха да бъдат пренебрегнати.
Вратата беше затворена, затова тя почука, преди да отвори. Ако майка й не беше вътре, щеше да се извини и да затвори. Но когато вратата се отвори, майка й наистина беше вътре, успокоявана от лейди Батънфийлд с думите:
— … не бих му позволила да представи такава пародия, ако знаех каква е темата.
— Какво има? — попита Роуз, като влезе в стаята. — Мамо?
Майка й плачеше, а това не се бе случвало от смъртта на баща й.
Беше толкова необичайно и странно, сякаш кралицата бе отишла да потанцува рига в някой селски пъб.
Лейди Батънфийлд мрачно погледна Роуз.
— Толкова съжалявам, скъпа моя. Постановката… лордът не знаеше. Той никога не би я изиграл, ако знаеше, че ще предизвика такива неприятни спомени.
— Спомени? — Какви спомени можеше да предизвика голият образ на лорда?
Домакинята кимна.
— Ще го удуша, задето напомни на майка ти за трагичната смърт на баща ти,
Но смъртта на баща й беше инцидент.
След това погледна лицето на майка си. Вече без да плаче, тя гледаше Роуз с такъв ужас, с такава… вина.
Тимон от Атина е отхвърлен от така наречените си приятели. Тимон изгуби богатството и гордостта си. Да, това бяха неприятни обстоятелства, но не бяха разплакали Роуз. Не и по този начин.
Тимон от Атина сам беше избрал живота си.
О, Господи! Сякаш грамадна ръка се бе протегнала и с ледени пръсти бе сграбчила сърцето и дробовете й. Не можеше да диша. Не можеше да говори. И само защото майка й я погледна с тази ужасна истина изписана в зачервените й от сълзи очи.
— Ти каза, че е било инцидент — прошепна тя.
Майка й се стегна и се отдръпна от прегръдката на лейди Батънфийлд.
— Роуз, най-скъпа моя…
Но Роуз не я слушаше. Тя отвори вратата рязко и избяга възможно най-бързо от стаята. Изтича през фоайето, без да се интересува, че хората забелязаха състоянието й. Клюкарите със сигурност щяха да са във вихъра си на другата сутрин. Без съмнение челната страница на Таймс щеше да провъзгласи ужасната истина, когато всички бяха любопитни да чуят.
Баща й се беше самоубил. И ако майка й го знаеше, знаеше го и Грей. Дори лейди Батънфийлд знаеше.
Очевидно единственият, който не знаеше — като изключим лорд Батънфийлд — помисли се Роуз с горчивина, докато тичаше в нощта навън със сълзи в очите — беше самата тя.
Тринадесета глава
Валеше.
Грей вдигна поглед от писмото на Тристан, когато първите капки започнаха да барабанят по прозорците на кабинета му. Той харесваше дъжда — сладкият аромат на окъпаната от дъжда градина често му напомняше за Роуз. Но тази вечер спомените го пробождаха яростно и безмилостно — като Офелия, която се бе хвърлила от кулата във водите под себе си.
Самоубийствен дъжд. Определено му трябваше смяна на декора, за да проясни съзнанието и мислите си. Но къде да отиде, ако не иска миналото да му припомня за себе си? Може би след края на Сезона, когато Роуз вече беше щастливо сгодена — ако не и омъжена — той щеше да се отправи на пътешествие до Америка и да посети Тристан.
За предпочитане беше да е на път за Ню Йорк, преди Роуз да е изрекла брачните си клетви. Да върви по дяволите молбата й да замести баща й и да я придружи до олтара — сякаш би искала той да присъства на сватбата й. Може и да се чувстваше като мъченик, но не беше готов да си понесе наказанието. Всъщност едно посещение при по-малкия му брат би било идеалното извинение да пропусне цялата сватба, което щеше да бъде повече от добре дошло за него.