— Благодаря ти, Уестфорд. Аз ще се погрижа.
Икономът се поклони и излезе.
Грей дори не погледна за сако или шапка. Отвори прозореца и скочи през него както си беше по риза, панталони и ботуши. Майка му определено би имала какво да каже за навика му да прескача през прозорци, който беше развил и запазил през годините, но това си бяха неговите прозорци, а той бе херцог и можеше да прави каквото си пожелае.
Дъждът се заизсипва по тялото му като безбройни ледени късчета, които блъскаха лицето, раменете и гърба му, докато тичаше към конюшните. Косата и дрехите му подгизнаха мигновено и водата се стичаше в панталоните и ботушите му. Слава на Бога, че беше сравнително топло.
Когато влезе в конюшните, дрехите му бяха толкова мокри и плътно прилепнали по тялото му, че спокойно можеше да е и гол.
Прекрачи вътре, а от него се стичаше вода. Миризмата на сено и оборски тор го посрещна топло, но той я игнорира и закрачи между боксовете.
Чу хлипове.
Двама млади коняри стояха настрани, видимо притеснени и несигурни какво да правят. Възпитанието им ги заставяше да са тихи и да не се натрапват, но дългът им напомняше, че има работа за вършене.
Грей взе решението вместо тях, подканяйки ги да си тръгват с едно отривисто кимване по посока на вратата. По лицата им се изписаха идентични изражения на дълбока благодарност, те кимнаха почтително, оставиха пособията си настрани и тихо изчезнаха в мрака навън.
Изчака ги да се отдалечат, преди да продължи навътре. Роуз може и да бе привлякла вниманието им е очевидното си безпокойство, но Грей нямаше да я остави да се превърне в забавление за подчинените му. Спокоен, че най-сетне са останали насаме, той се приближи към бокса, в който бяха кутретата.
Сърцето му се разкъса при гледката, която го посрещна.
Въпреки вечерната си рокля Роуз седеше върху купчината сено. Изглеждаше като принцеса — Пепеляшка, принудена да напусне бала, но все още във вълшебните си одежди. Хийтклиф беше в скута й и тя беше притиснала пухкавото му телце към гърдите си, хлипайки с лице в пухкавото му кожухче. Другите кутрета се бяха сгушили в нея или се опитваха на свой ред да се покатерят в скута й. Майка им лежеше на една страна с глава върху краката на Роуз, сякаш и тя се опитваше да я успокои по някакъв начин.
Грей не каза нищо. Той отвори вратичката и влезе в бокса, затваряйки след себе си, за да не избяга никое от кученцата. След това седна срещу Роуз в сламата. Кутретата веднага се насочиха към него, жадни за внимание. Хийтклиф остана в прегръдката на стопанката си и Маз също не помръдна от мястото си. Регистрира присъствието на Грей единствено с поглед и помахване на рошавата си опашка.
Той посрещна кутретата, галейки всяко едно от тях поотделно, а малките им опашници заплашваха да се откачат от щастливото размахване.
— Какво се е случило? — попита той внимателно след известно мълчание.
Хийтклиф и Роуз вдигнаха глави едновременно. Очите й бяха зачервени и подпухнали, а бузите й лъщяха от сълзите. По брадичката и в косата й имаше слама.
Изглеждаше приказно. Болезнено красива.
— Мокър си — отговори с прегракнал глас. Не беше впечатлена от присъствието му, поне това ставаше ясно.
— Заповядах на дъжда да спре, преди да изляза от къщи, но той не ме послуша. — Тя дори не се усмихна на плахия му опит да се пошегува. — Защо плачеш, Роуз?
Тя го изгледа за момент, преди отново да насочи вниманието си към кутрето в скута си. Погали го по мъхестата главичка.
— Лорд Батънфийлд ни удостои със своята интерпретация на „Тимон Атински“.
— Това е отвратителна пиеса — съгласи се Грей.
— Всъщност беше доста забавна, докато майка не напусна стаята разплакана.
Той застина от остротата и болката в гласа й. О, по дяволите. Погледът й прикова неговия.
— И какво стана после? — попита я.
Роуз сякаш му се озъби, или така му се стори — беше само за миг.
— Защо не си ми казал, че смъртта на баща ми не е била инцидент?
Как беше възможно да се чувства сякаш е изритан в корема, но и освободен от голямо бреме едновременно?
— Той ме помоли да не ти казвам.
Веждите й се сключиха в гневна гримаса.
— Ти си ме излъгал. Попитах те дали е било инцидент и ти потвърди.
— Да — кимна той. — Спазих обещанието си към баща ти и те излъгах.
Тя избърса сълзите с опакото на ръката си.
— Как умря той? Не е било инцидент при езда, нали?
— Не — поклати глава Грей.
— Как го е направил?
— Роуз…
— Кажи ми, дяволите да те вземат! — извика тя. Хийтклиф потрепери в ръцете й, но тя го успокои. — Заслужавам да знам. Всички в Лондон знаят!
Тя беше права — заслужаваше да знае истината.