— Той се отрови. Намерих го умиращ. Беше твърде късно, за да го спася. — В този момент за него беше много важно тя да знае това. — Опитах, но не можах.
Очите й отново се наляха със сълзи. Отпусна безжизнено ръце до тялото си. Свободен, Хийтклиф се огледа наоколо, несигурен какво да направи. Той облиза брадичката й и скочи от скута й, за да се присъедини към другите кутрета на корема на майка им.
— Не мога да повярвам, че ни е изоставил така.
Грей също не беше могъл да повярва. Той знаеше колко много Чарлс обича съпругата си и дъщеря си.
— Той каза, че го е срам да погледне и двете ви.
— Значи е решил, че ще е по-добре да ни остави сами? Че ще е по-добре да се изправим пред бедността и самоубийството му, вместо да го имаме до себе си? — Гневът в очите й се разпалваше единствено от чиста и неподправена болка. — Той ни е оставил да се справим със срама, а теб — да изтриеш този срам и да ни помогнеш.
— Той смяташе, че така е най-добре за всички. — И, разбира се, беше твърде късно за Грей да го разубеди, че не е прав. Той така и не можа да си прости за това. Никога нямаше да може. Същата вечер за малко да не откликне на молбите на приятеля си да се видят — толкова беше зает да стои сам у дома и да се самосъжалява. Белегът му вече отдавна беше заздравял, но душата му все още кървеше. Ако не беше такъв егоистичен задник, може би щеше да намери приятеля си по-скоро. Може би щеше да може да го спре.
Роуз се изсмя горчиво.
— И като се замисля, че нарекох теб страхливец. — След това лицето й се сгърчи от болка и тя захлипа горестно. — Баща ми е бил най-големият страхливец от всички.
Грей коленичи и кутретата се отдръпнаха от него. Пресегна се и я придърпа в обятията си, защото плачеше сърцераздирателно. Тя беше толкова топла и крехка до мокрото му студено тяло, а и явно не й пречеше, че целият е подгизнал. Вместо това се вкопчи в него, сякаш животът й зависеше от това, и смеси дъжда със солените си сълзи.
Страданието й го убиваше.
Затова му се стори съвсем естествено да я целуне, когато тя вдигна поглед към него. Да се опита да й предложи каквато утеха е по силите му. Болката й го парализираше, караше го да се чувства неспособен да й помогне по какъвто и да било начин. Пръстите й се впиха в тялото му, когато го целуна с ожесточено отчаяние и болка.
Не я спря, когато се отдръпна от него. Не трепна и когато го удари. Но когато го изгледа, сякаш вече не знае кой е, сърцето му се сгърчи от болка.
А когато тя скочи и избяга от конюшните, той нито за миг не се замисли какво е правилно или грешно, какво трябва или не трябва да прави. Той послуша сърцето си.
Затича се след нея.
Роуз не стигна далеч. Дъждът превърна роклята й в тежка броня, която смазваше раменете й и спъваше краката й. Подгизналата земя беше хлъзгава под балните й пантофки и една погрешна стъпка бе достатъчна тя да се подхлъзне и да падне.
Опита се да се задържи с ръце, но не успя и падна тежко. Лицето й потъна в калта, ръцете й останаха под тялото. Болката и унижението от факта, че Грей беше точно зад нея и със сигурност бе видял непохватността й само я накараха да заплаче по-силно.
Ако можеше сама да се изрита от яд, би го направила. Вместо това изтри с ръка калта от лицето си и започна да се изправя.
— Роуз! — Грей се озова до нея. Не можеше да го види в тъмнината, но звучеше много притеснен. — Нарани ли се?
— Само гордостта ми пострада — отвърна му тя открито, докато той й помагаше да се изправи. Тесните поли и тежките дипли правеха невъзможно за една жена да стои стабилно на краката си.
На Роуз така и не й се наложи да стои дълго. В мига, в който се изправи, Грей я взе на ръце и закрачи бързо към Рейтън Хаус. Осветените му прозорци изглеждаха топли и уютно подканващи в бурята.
— Мога да вървя.
Той не й обърна внимание.
— Трябва да ме оставиш да вървя след начина, по който се държах в конюшнята.
— Беше разстроена — каза го, сякаш наистина го приемаше за обяснение.
Тя примигна от сълзите и дъжда.
— Не трябваше да те удрям. Прости ми.
— Не мисли за това повече.
С ръце около врата му и тяло притиснато към гърдите му, Роуз наистина се опитваше да не мисли за нищо. Беше толкова прекрасно да е в обятията му, да се чувства нежна, ранима и деликатна.
— Не може да ме носиш до дома. Прислугата ще ни види.
— Не ме интересува.
— Но мен ме интересува.
Той не каза нищо, но тя почувства как тялото му се напрегна от спора.
— Сега какво? — попита го. — Играеш си на рицар спасител, защото смяташ, че не мога да понеса истината за смъртта на баща си? Ще ме отнесеш ли в спалнята си да ме чукаш, защото ме съжаляваш?