Грей я целуна по челото и излезе от стаята. Хедър се появи отново в мига, в който вратата се затвори, и й помогна да се съблече. Роуз я освободи, когато остана напълно гола. Момичето очевидно беше загрижено за нея и Роуз го оценяваше, но нямаше настроението и силите за разговор, утеха или подкрепа, предложени й като част от задълженията на камериерката. Искаше да бъде сама.
Остана потопена в ароматната вана, докато водата започна да изстива и кожата на дланите и стъпалата й се набръчка. Едва тогава излезе от водата, подсуши се и облече нощницата и халата си. Потрепери, когато пъхваше ръце в ръкавите. Хедър беше оставила дрехите да се затоплят на огъня и тяхната топлина прогони и последния студ от тялото й.
Чаят я очакваше на малка кръгла масичка до камината. Роуз си наля една чашка и седна на креслото да я изпие. За момент се почуди дали да не почете книга, но съзнанието й беше твърде неспокойно, за да чете, и все пак вцепенено, за да мисли. Седеше в удобното кресло с подвити под тялото си крака и бавно отпиваше от горещия сладък чай.
Лекото почукване на врата й, което прозвуча след малко, не беше неочаквано.
— Влез, майко.
Наистина беше майка й. Влезе в стаята с наведени рамене, а тъгата по лицето й я състаряваше с години. Всяка мисъл за продължително сърдене се изпари от главата на Роуз, когато я видя така. Тя изглеждаше съсипана. И въпреки това, за разлика от дъщеря си, тя беше останала на партито и бе разговаряла с онези, които сега вероятно вече клюкарстваха и за двете им. Майка й може и да беше лъжкиня, но не беше страхливка. Роуз трябваше да вземе пример от нея. Майка й никога не бягаше от нищо.
— Искаш ли чай? — усмихна й се тя.
Четиринадесета глава
— Трябваше да ти кажа — призна майка й. — Съжалявам.
Двете седяха една срещу друга на леглото й с чаши чай в ръце, опитвайки се да отпуснат натрупаното напрежение и да се успокоят.
— Оценявам това — отвърна Роуз и се осмели да я погледне. — Защо не го направи тогава?
За първи път, откакто влезе в стаята й, майка й я погледна в очите. Погледът й беше изпълнен с тъга и съжаление.
— Знаех колко искрено обичаш и уважаваш баща си. Не исках да променям представата ти за него.
Роуз кимна. Разбираше. Не беше съгласна с постъпката на майка си, но я разбираше.
— Вярно ли е, че Грей го е намерил? — Не беше въпрос, който наистина искаше да зададе, защото знаеше отговора.
— Да. Все още си спомням ужаса, изписан по лицето му, когато дойде да ме намери.
Господи! Горкият Грей. Горката й майка.
— Съжалявам, че е трябвало да преживееш всичко това сама, майко. Ако знаех, можех да ти бъда утеха.
Майка й се пресегна и я погали по ръката с усмивка.
— Ти ме подкрепяше толкова много, мила моя. Толкова много.
Роуз й прости, разбира се. Моментът, в който майка й призна, че е трябвало да й каже, случилото се вече не изглеждаше толкова драматично.
Беше прикрила истината от благородни подбуди — в опит да запази доброто мнение на Роуз за баща й и нейната обич към него. Истината не я караше да го обича по-малко, но определено промени преценката й за него. Винаги го бе смятала за силен, а сега знаеше истината.
Това, което баща й беше извършил, бе ужасно, но тя нямаше да обвинява майка си за това. Ако трябваше да се ядосва на някого, това беше баща й. Как смееше да се отказва и просто да ги оставя да се справят сами! Да ги кара да се изправят пред едновременния скандал от фалита и самоубийството му. И как бе могъл да принуди най-близкия си приятел да оправя кашата, която сам бе забъркал, поемайки под закрилата си не само неговата вдовица, но и дъщеря му?
В светлината на новата информация Роуз не можеше да се начуди как и защо Грей изобщо я желае. Как можеше да е привлечен от нея, когато тя буквално му бе натресена като воденичен камък, от който няма възможността да се отърве?
Можеше да им откаже подкрепата си, но не го бе направил. Можеше просто да им даде необходимите средства и да спре да се занимава с тях, но не го бе сторил. Беше направил толкова много за тях през годините и доскоро Роуз се надяваше, че един ден ще открие начин да му се отплати за добрината. Сега вече знаеше, че това няма как да се случи някога. Нямаше как да се отплати за приятелството му.
Нямаше как и да го мрази или презира заради отказа му отново да излезе сред обществото. Не и сега, когато осъзна каква страхливка може да бъде самата тя.
Минаваше полунощ. Беше сама в леглото си и не можеше да заспи. Беше неспокойна и объркана. Не можеше да се отърси от чувствата, че има нещо, което трябва да направи — като сърбеж под кожата й, който не можеше да успокои, колкото и да се чешеше.